Алвиарин не излезе. Тя избяга, затича, усещайки дъха на Тъмните хрътки в тила си. Не можеше дори да помисли, след като чу думата „измяна“. От тази дума, отекваща в главата й, й се искаше да завие. Измяна можеше да означава само едно. Елайда знаеше и търсеше доказателство. Тъмният властелин дано се смили. Но той нямаше милост. Милостта бе за онези, които се боят да бъдат силни. Тя не се боеше. Тя беше мях, до пръскане натъпкан с ужас.
Тичаше надолу и дори да се мяркаше по някой слуга из коридорите, не го виждаше. Ужасът заслепяваше очите й толкова, че можеше да види само онова, което се изпречеше право на пътя й. Тича, без да спре, чак до шестия етаж, до покоите си. Покоите с терасата с изглед към големия площад на Кулата вървяха с поста на Пазителката. Засега й стигаше, че все още има покои. И шанс да преживее.
Бяха си останали обзаведени с доманска мебел от предишната им обитателка — светло дърво, инкрустирано със седеф и кехлибар. Тя отвори широкия гардероб в спалнята, падна на колене, зарови из роклите и ризите до дъното и извади малко ковчеже, кутия по-малка от две длани на дължина, която си беше нейна от много години. Резбата по кутията беше сложна, но грубовата, няколко реда пъпки с различна големина, явно изработени от по-скоро амбициозен, отколкото опитен резбар. Ръцете й трепереха, докато я носеше към масата. Остави я и изтри в роклята потните си длани. Хитринката с отварянето на кутията бе само в това да разпериш колкото може по-широко пръстите си и да натиснеш едновременно четири пъпки върху кутията, никои две от които да не са еднакви. Капакът леко се повдигна и тя го отвори и извади най-скъпото си притежание, увито в кафяв плат, за да не издрънчи, ако някоя слугиня разклати кутията. Повечето слуги в Кулата нямаше да рискуват да крадат, но повечето не означаваше всички.
За миг Алвиарин просто се втренчи в малкия вързоп. Най-ценното й притежание, вещ от Легендарния век, но досега тя не беше посмяла да я използва. Само при неизбежна опасност, казала й бе Месаана, само при отчаяна необходимост, но можеше ли нещо да е по-ужасно от това? Месаана беше казала, че това нещо може да понесе удари с чук, без да се счупи, но тя го разви с предпазливостта, която щеше да приложи към чашка от най-тънко стъкло, и погледна тер-ангреала, яркочервена пръчица, не по-голяма от показалеца й, съвсем гладка с изключение на няколкото тънки резки, врязани по повърхността на взаимно преплитащи се спирали. Прегърна Извора и докосна тази шарка с тънки като косъмчета потоци на Огън и Земя на две такива преплитания. Това нямаше да е нужно в Легендарния век, но тъй наречените „постоянни потоци“ вече не съществуваха. Свят, в който почти всеки тер-ангреал е могъл да бъде използван от хора, неспособни да преливат, й изглеждаше непонятно странен. Защо е било позволено?
След като притисна силно пръчицата с палец — Единствената сила сама по себе си не беше достатъчна, — тя седна тежко на стола и се втренчи в предмета в шепата си. Беше сторено. Чувстваше се куха — огромно празно пространство, със страхове, пърхащи из тъмното като грамадни прилепи.
Вместо отново да увие тер-ангреала, тя го пъхна в кесията на колана си и стана, за да прибере кутията в гардероба. Докато не се увери, че е в безопасност, не смяташе да се отделя от тази пръчица. Но единственото, което можеше да направи, бе да седи и да чака, поклащайки се напред-назад, с ръце, стиснати между коленете. Не можеше да се спре, както не можеше да спре и тихите стонове, изтръгващи се между зъбите й. От основаването на Кулата нито една Сестра не бе обвинявана за това, че е Черна Аджа. О, имало бе подозрения за отделни Сестри и от време на време по някоя Айез Седай беше загивала, за да не стигнат тези подозрения по-далече, но до официални обвинения никога не се беше стигало. Щом Елайда бе готова открито да говори за дръвника на палача, то сигурно беше близо до предявяване на обвинения. Много близо. Черни сестри бяха изчезвали също така, когато подозренията станеха твърде тежки. Черната Аджа винаги оставаше скрита, на всяка цена. Жалко, че не можеше да спре тези стонове.
Изведнъж стаята се смрачи, загърна се във вихрещи се сумрачни сенки. Слънчевата светлина от прозорците сякаш не можеше да проникне през стъклата. След миг Алвиарин се озова на колене, с очи надолу. Трепереше от желание да излее страховете си, но с Избраните човек трябваше да следва правилата.
— Живея, за да служа, Велика господарке — изрече тя, и нищо повече. Не можеше да си позволи за миг да изпищи от болка, камо ли за час. Стиснала беше ръцете си, за да не треперят.