— Каква е спешната ти нужда, чедо? — Беше женски глас, но като глас от кристални звънчета. Недоволни звънчета. Само недоволни. Ядосани звънчета означаваха моментална гибел. — Ако мислиш, че ще вдигна пръст, за да ти върна шарфа на Пазителката, горчиво се лъжеш. Ала все още можеш да сториш това, което желая да бъде сторено, с още малко усилие. И можеш да смяташ страданията си с Надзорницата на новачките за малко наказание от мен. Предупредих те, че твърде силно тласкаш Елайда.
Алвиарин преглътна несъгласието си. Елайда не беше жена, която ще се огъне без силно тласкане. Месаана трябваше да го знае. Но несъгласието с Избраната можеше да е опасно. Много неща бяха опасни с Избраните. Все едно, каишът на Силвиана щеше да е дреболия пред брадвата на палача.
— Елайда знае. Велика господарке — промълви тя и вдигна очи. Пред нея стоеше жена от светлина и сянка, облечена в светлина и сянка, резки черни линии и сребриста белота, преливащи се от едното в другото. Сребристи очи се мръщеха върху лице от дим, със сребърни устни, свити в тънка резка. Беше само Илюзия, и всъщност направена не по-добре, отколкото щеше да я направи самата Алвиарин. Месаана се плъзна по килима и просветна зелена копринена пола, извезана с бронзови ивици. Но Алвиарин не можеше да усети сплитовете, създали Илюзията, както не можеше да използва и тези, с чиято помощ се бе появила и бе изпълнила стаята със сенки. Доколкото можеше да усети, Месаана изобщо не можеше да прелива! Жаждата да разгадае тези две тайни обикновено я пронизваше, но сега тя почти не го забеляза. — Тя знае, че съм Черна Аджа, Велика господарке. Ако ме е разкрила, значи си има някоя, която рови надълбоко. Десетки от нас може да са застрашени, може би всички. — Най-добре да изкараш една заплаха колкото може по-голяма, ако се надяваш на помощ. Дано да беше така.
Ала отговорът на Месаана беше презрително махване с едната, вече сребриста ръка. Лицето й сияеше като луна около очите, по-черни от въглени.
— Това е глупост. Елайда не може да реши за един ден дали изобщо да повярва, че Черната Аджа съществува. Ти просто се опитваш да си спестиш малко болка. Навярно малко повече ще ти покаже колко грешиш. — Алвиарин бе започнала да се моли, когато Месаана вдигна ръка малко по-високо и във въздуха се оформи сплит, който тя помнеше твърде добре. Трябваше да я накара да разбере!
Изведнъж сенките в стаята се отдръпнаха. Всичко сякаш се отмести встрани и мракът се сгъсти като катран. А после тъмнината изчезна. Стъписана, Алвиарин се озова умолително изпънала ръце към синеока жена от плът и кръв, облечена в извезано с бронз зелено. Смътно позната жена, която изглеждаше малко под средната възраст. Знаеше, че Месаана обикаля из Кулата, предрешена като една от Сестрите, макар че никоя от Избраните, които беше срещала, не показваше признаци на безвременност, но не можеше да свърже това лице с нито едно име. И осъзна още нещо. Това лице беше изплашено. Криеше го, но беше изплашено.
— Тя беше много полезна — промълви Месаана без нотка на страх, сякаш признаваше нещо неопровержимо. — А сега ще трябва да я убия.
— Винаги си била… твърде разточителна — отвърна хриплив глас, като кършеща се под крак изгнила кост.
Алвиарин падна по очи от ужас пред високата фигура на мъж в люспеста черна броня, застъпващи се плочки като люспите на змия, застанала пред един от прозорците. Но не беше мъж. Това безкръвно лице нямаше очи, само мъртвобяла кожа на мястото им. Беше се натъквала преди на мърдраал, в служба на Тъмния властелин, и дори беше успявала да посреща безокия им поглед без ужаса, който вдъхваха тези погледи, но този я накара да запълзи назад по пода, докато гърбът й не се удари в един от краката на масата. Измамните си приличаха като две капки вода — високи, тънки и съвсем еднакви, но този беше с цяла глава по-висок и от него като че ли се излъчваше страх, който се пропиваше в костите й. Без да мисли, тя посегна за Извора. И едва не изпищя. Извора го нямаше! А не беше заслонена; просто там нямаше какво да прегърне! Мърдраалът я погледна и се усмихна. Измамните никога не се усмихваха. Никога. Дъхът й заизлиза на дрипи.
— Може да е полезна — изхриптя мърдраалът. — Не бих искал Черната Аджа да бъде унищожена.
— Кой си ти да предизвикваш една Избрана? — запита с презрение Месаана и веднага развали ефекта, като облиза устни.
— Смяташ ли, че Ръката на Сянката е само име? — Гласът на мърдраала вече не дращеше, а сякаш изкънтя от някакви подземни кухини, на невъобразимо разстояние. Докато говореше, съществото растеше, издуваше се, докато главата му не опря в тавана, над два разтега нагоре. — Призована бе, а не дойде. Ръката ми стига далече, Месаана.