— Ще се оправим сами. Чедо. Можеш да почакаш в преддверието. — За малко щеше да я прати да си учи уроците.
Педра разпростря белите си поли в изящен реверанс, без с нищо да покаже, че е смутена, каквито често биваха Посветените, щом някоя Заседателка им се сопне. Прекалено често Посветените приемаха хапливия тон на една Заседателка като изказано мнение за пригодността им за шала, сякаш Заседателките си нямаха никакви други грижи.
Певара изчака вратата да се затвори зад Педра и кимна одобрително.
— Тази скоро ще се издигне в Айез Седай, — Удовлетворително беше, когато една жена се сдобиеше с шала, но особено когато жената е изглеждала необещаваща в началото. Поводите за удовлетворение напоследък не бяха много.
— Но няма да е нашият, струва ми се — отвърна нечаканата й гостенка и вдигна очи от рисуваните миниатюри на мъртвото семейство на Певара, подредени на мраморната полица, изваяна като вълна над камината. — Колеблива е спрямо мъжете. Струва ми се, че я плашат.
Тарна определено не се плашеше от мъже, както и от нищо друго, поне откакто стигна до шала само преди двайсетина години. Певара помнеше една много скоклива новачка, но сега сините очи на светлокосата жена гледаха стабилно. И бяха топли горе-долу колкото камъни през зимата. И все пак в това хладно, самоуверено лице имаше нещо, нещо в стегнатите устни, което й придаваше тази сутрин вид на притеснена жена. Певара трудно можеше да си представи какво би могло да притесни Тарна Фейр.
Същинският въпрос обаче беше защо е дошла да я види. Да навести сама каквато и да е Заседателка, особено Червена, граничеше с неприличието. Тарна все още не бе напуснала покоите си тук, в Червения отсек, но след като бе получила новия си пост, вече не се числеше към Червената Аджа въпреки червеното везмо по тъмносивата й рокля. Отлагането да се премести можеше да се вземе за проява на деликатност, но само от онези, които не я познаваха.
Всичко необичайно караше Певара да бъде предпазлива, особено след като Сеайне я вкара в издирването на Черната Аджа. А Елайда вярваше на Тарна точно толкова, колкото беше вярвала на Галина; беше разумно да се внимава с всяка, на която вярва Елайда. Само като помислеше за Галина — Светлината дано да я изгори завинаги! — Певара продължаваше да стиска зъби, ала съществуваше и втора връзка. Галина също бе проявявала интерес към Тарна като новачка. Вярно, Галина бе проявявала интерес към всяка новачка или Посветена, за която смяташе, че може да се включи към Червените, но все пак това бе поредният повод за предпазливост.
Не че Певара допусна да се изпише нещо на лицето й, разбира се. От твърде дълго време беше Айез Седай, за да го допусне. Усмихната, тя посегна към сребърната кана върху подноса, от която лъхаше на подправки.
— Малко вино, Тарна, за поздравление за новия ти пост?
Със сребърните бокали в ръце, двете се разположиха в резбованите на спирали кресла, стил, излязъл от мода в Кандор преди около сто години, но на Певара продължаваше да й харесва. Не виждаше причина да си сменя мебелите или каквото и да било според разните временни приумици. Креслата й бяха служили, откакто й ги направиха, и си бяха удобни, като им се сложат няколко възглавнички. Тарна обаче седеше вкочанено, на ръба на седалката. Никой никога не я беше наричал „отпусната“, но сега явно беше неспокойна.
— Не съм сигурна, че поздравленията са уместни — промълви тя и заопипва тесния си червен шарф. Точният оттенък не беше предписан, освен че всяка, която я видеше, трябваше да нарече цвета червен, а тя бе избрала яркопурпурно, което почти блестеше. — Елайда настоя и не можах да откажа. Много неща са се променили, откакто напуснах Кулата, и вътре, както и отвън. Алвиарин направи така, че всички да се… пазят… от Пазителката. Подозирам, че някои ще поискат да бъде набита с пръчки. А Елайда… — Замълча и отпи от виното си, но когато свали бокала, продължи с малко по-различен тон. — Често съм чувала да те наричат нетрадиционна. Чувала съм дори, че веднъж си казала, че би искала да си имаш Стражник.
— Наричали са ме и по-лошо от „нетрадиционна“ — отвърна сухо Певара. Какво се канеше да каже за Елайда тази жена? Говореше така, сякаш е щяла да откаже шарфа на Пазителката, ако са я попитали за желанията й. Странно. Тарна трудно можеше да се нарече свита или скромна. Май беше най-добре да замълчи. Особено за Стражниците. Твърде много беше говорила, ако това наистина бе разпространена клюка. Освен това, като помълчиш достатъчно дълго, другият почва да говори, макар само за да запълни тишината. Много неща можеш да научиш с мълчанието. Тя отпи много бавно от виното си. Попрекалили бяха с меда за нейния вкус, а пък джинджифилът беше малко.