— Елайда смята, че могат да бъдат опитомени — каза сдържано Певара. Вече се бе издала твърде много.
— След като могат да пращат по шестима мъже в едно село и да Пътуват? Има само един отговор, доколкото виждам… — Тарна вдиша дълбоко и отново опипа яркочервения шарф, но този път сякаш повече от съжаление, отколкото за да печели време. — Червените сестри трябва да ги вземат за Стражници, Певара.
Това бе толкова стъписващо, че Певара примига. Съвсем мъничко по-малко самоконтрол и щеше да ахне.
— Сериозно ли говориш?
Леденосините очи я изгледаха твърдо. Най-лошото беше минало — немислимото беше изречено — и Тарна отново се бе превърнала в жена от камък.
— Едва ли можем да се шегуваме с това. Единственият друг избор е да ги оставим на свобода. Кои други могат да го направят? Червените сестри са свикнали да се разправят с такива мъже и са готови да поемат необходимите рискове. Всяка друга ще се разтрепери. Всяка Сестра ще трябва да вземе повече от един, но Зелените, изглежда, се справят с това съвсем добре. Мисля обаче, че Зелените ще изприпадат, ако им се предложи това. Ние… Червените сестри… трябва да направим каквото е нужно.
— Обсъждала ли си го с Елайда? — попита Певара. Тарна поклати глава с досада.
— Елайда вярва в каквото ти каза. Тя… — Жълтокосата жена се намръщи над виното си преди да продължи. — Елайда често пъти вярва в неща, в които иска да вярва, и вижда, каквото и се иска да вижда. Опитах се да повдигна въпроса за ашаманите още щом се върнах. Не да предложа обвързване, не съм толкова глупава. Тя ми забрани да й споменавам за тях. Но ти си… нетрадиционна.
— А ти вярваш ли, че могат да бъдат опитомени след като ги обвържем? Представа нямам какво би причинило това на жената, която държи връзката, но предпочитам да не научавам. — Певара си даде сметка, че самата тя сега играе на печелене на време. Не беше имала представа накъде ще тръгне този разговор, когато започна, но щеше да е готова да заложи всичко, което има, че нямаше да се стигне до това.
— Това може да се окаже краят, а може и да се окаже невъзможно — отвърна хладно другата жена. Наистина беше от камък. — Все едно, не виждам друг начин да се справим с ашаманите. Червените сестри трябва да ги обвържат като Стражници. Ако може да се измисли начин, аз ще съм между първите, но това трябва да се направи.
Седеше си най-спокойно, отпиваше си кротко от виното все едно, че нищо особено не е казала, а Певара дълго я гледа втрещена. Нищо в думите на Тарна не доказваше, че не е от Черната Аджа, но не можеше все пак да се съмнява във всяка Сестра, която не може да го докаже. Е, можеше и даже го правеше, стигнеше ли до проблема с Черните, но имаше да се оправя и с други неща. Беше Заседателка все пак, не ловно куче. Трябваше за Бялата кула да мисли, и за Айез Седай, които са далече от Кулата. За бъдещето.
Пъхна пръсти в извезаната кесийка на колана си и измъкна малко късче хартия, навито на тънка тръбичка. Струваше й се, че ще засвети с огнени букви. До този момент тя беше една от двете жени в Кулата, прочели написаното на него. Дори след като го извади се поколеба дали да го подаде на Тарна, но й го подаде все пак.
— Това пристигна от една от агентките ни в Кайриен, но е пратено от Товейн Газал.
Очите на Тарна се стрелнаха към лицето й, щом спомена Товейн, но в следващия миг тя зачете. Каменното й лице не се измени, след като приключи и пусна хартийката отново да се навие в шепата й.
— Това нищо не променя — каза тя спокойно. Студено. — Само прави това, което предлагам, още по-спешно.
— Напротив — въздъхна Певара. — Това променя всичко. Променя целия свят.
Глава 23
Украшения
Въздухът в стаята беше само достатъчно по-топъл, отколкото навън, за да замъгли стъклата в боядисаните в червено дървени каси, а стъклата освен това бяха с мехурчета, но Кацуан гледаше навън, сякаш можеше ясно да види мрачния пейзаж. Можеше да го види все пак достатъчно ясно. Окаяни хорица, загърнати в дебели палта, нахлузили шапки — само по безформените поли и торбестите панталони се различаваха мъже от жени, се тътреха по калните нивя, обкръжаващи имението, спираха се понякога и се изгърбваха да гребнат шепа пръст. Скоро щяха да могат да започнат оранта и сеитбата. Отвъд нивите беше гората — тъмни оголени клонаци на фона на сивото утринно небе. Едно хубаво снежно покривало щеше да направи гледката не толкова унила, но тук снегът валеше малко и рядко и натрупалото рядко оставаше до следващия валеж. Все пък не можеше да измисли много места по-подходящи за целите й, с Гръбнака на света на по-малко от един ден бърза езда на изток. Кой щеше да помисли да погледне в границите на Тийр? Но нима беше лесно да убеди момчето да остане тук? С въздишка, тя се извърна от прозореца и усети как се полюшнаха златните накити по косата й, луничките и звездите, птиченцата и рибките. Много държеше на тях напоследък. Държеше ли? Пфу! Беше мислила дори да спи с тях.