Но по-интересното и по-обезпокоителното бяха накитите, които носеше Нинив, дългият златен гердан и тънкото златно коланче, гривните и пръстените към тях, с яркочервените, сини и зелени скъпоценни камъни, които никак не отиваха на роклята на жълти ивици. На лявата си ръка носеше и онова странно изделие, златните пръстени, съединени със златна гривна от плоски верижки. Беше ангреал, много по-силен от сврачите украшения по косата на Кацуан. Другите също бяха като нейните, тер-ангреал, и явно направени по същото време, при Разрушението на света, когато една Айез Седай е можела да се натъкне на опасни противници, особено на мъже, можещи да преливат. Странно бе да си помисли човек, че и те се бяха наричали Айез Седай. Все едно да срещнеш някой мъж, носещ името Кацуан.
Въпросът — утрото днес сякаш бе пълно с въпроси, а слънцето още не беше изминало половината си път до пладне — въпросът беше дали момичето носеше накитите си заради момчето ал-Тор, или заради ашаманите? Или заради Кацуан? Нинив бе демонстрирала верността си към един младеж от родното си село, но беше показала също така и бдителност. Имаше ум все пак, когато решеше да го използва. Но докато Кацуан не получеше отговор на този въпрос, доверието й към това момиче щеше да е твърде опасно. Бедата беше в това, че напоследък много малко неща изглеждаха безопасни.
— Джаар става все по-силен — каза изведнъж Мерайз.
За миг Кацуан изгледа намръщено другата Зелена. По-силен ли? Ризата на младежа вече бе полепнала на гърба му, докато Лан като че ли още не беше пуснал първата си пот. А после разбра. Мерайз имаше предвид Силата. Но Кацуан само повдигна въпросително вежда. Не помнеше вече кога за последен път бе позволила на лицето й да се изпише изненада. Трябваше да е било някъде преди много години, в Черните хълмове, когато бе започнала да придобива украшенията, които носеше сега.
— Отначало си мислех, че вече е стигнал до върха на силите си — каза Мерайз, загледана намръщено към двамата мъже, размахващи учебните мечове. Не, гледаше само Джаар. Със съвсем тънки бръчици около очите си — истинското си мръщене го пазеше за онези, които могат да го видят и да разберат, че е недоволна. — При Шадар Логот си помислих, че си го въобразявам. Допреди три-четири дни все още бях наполовина убедена, че греша. Сега съм убедена, че съм права. А щом мъжете добиват сила по този начин, на пристъпи, не може да се предвиди колко силен ще стане.
Не изказа очевидното си притеснение, разбира се: това, че той можеше да я надмине по мощ. Да каже такова нещо щеше да е немислимо на много нива, а макар Мерайз да бе привикнала вече донякъде да върши немислимото — повечето жени щяха да припаднат само пред идеята да обвържат мъж, способен да прелива — никога не бе изпитвала особена готовност да го изрече на глас. Кацуан нямаше такива притеснения, но запази тона си равнодушен. Светлина, колко мразеше да е деликатна; Най-малкото мразеше необходимостта да бъде деликатна.
— Той изглежда доволен, Мерайз. — Стражниците на Мерайз винаги изглеждаха доволни; добре се оправяше с тях.
— Яд го е заради… — Тя докосна с пръсти слепоочието си, сякаш да опипа възела от чувства, които усещаше през връзката. Наистина беше притеснена! — Не чак яд. Безсилие. — Бръкна в извезаната със зелено кожена кесийка на колана си и извади малка емайлирана игла, извита фигурка в червено и злато, като змия, но с крака и лъвска грива. — Не знам откъде го е взел това младокът ал-Тор, но го е дал лично на Джаар. Явно за ашаманите то е равносилно да спечелиш шала. Трябваше да му го взема, разбира се: Джаар все още е на етапа, в който трябва да се учи да приема само това, което аз кажа, че може. Но е толкова развълнуван заради това нещо… Дали да му го върна? Така той ще го получи от моята ръка, един вид.
Веждите на Кацуан започнаха да се повдигат, докато ги овладее. Мерайз търсеше от нея съвет за един от собствените си Стражници? Разбира се, преди всичко самата Кацуан я бе заговорила за него, но чак такава интимност беше… Немислима? Пфу!