Мъжът, който бе скочил на крака, подръпна палтото на раменете си. Личеше, че е било някога от фина синя вълна, с бродирани със злато илици чак до шията, но сега изглеждаше все едно, че беше разливал храна по него, и то от доста време. Може би повече, отколкото е влизала в устата му. Поредният, чиято кожа също бе провиснала като спукан мях.
— С-случило ли, Айез Седай? — заекна той.
— Я да мълчиш, Микал! — бързо го скастри една измършавяла жена. Тъмната й рокля беше извезана по високото деколте и ръкавите, но от мръсотията цветовете трудно можеха да се различат. Очите й бяха хлътнали като ями. — Какво ви кара да мислите, че нещо се е случило, Айез Седай?
Анура щеше да продължи, но Берелайн пристъпи напред тъкмо когато Сестрата отвори отново уста.
— Търсим търговците на зърно.
Физиономията на Анура не се промени, но устата й се затръшна много звучно.
Хората около масата се спогледаха продължително. Мършавата жена изгледа за миг Анура, след това погледът й се прехвърли на Берелайн и съвсем явно се задържа на копринените й дрехи и накитите. И на диадемата. Полите й се разпростряха на пода в реверанс.
— Ние сме търговската гилдия на Соу Хейбор, милейди. Това, което остана от… — Прекъсна и въздъхна дълбоко. — Аз съм Раема Арнон, милейди. С какво можем да ви бъдем полезни?
Търговците като че ли си поотдъхнаха малко, като разбраха, че гостите са дошли за зърно и други неща — масло за лампи и готвене, боб, игли и конски подкови, платно, свещи и още десетки необходими за стана неща. Поне не изглеждаха вече чак толкова уплашени. Всеки обикновен търговец щеше трудно да скрие алчната си усмивка, като чуеше дългия списък, изреден от Берелайн, но тия…
Госпожа Арнон извика на ханджийката да донесе вино — „от най-доброто, хайде, бързо, бързо“ — но когато в гостната колебливо надникна главата на някаква дългоноса жена, госпожа Арнон трябваше да се втурне и да я хване за омазнения ръкав, за да не изчезне жената отново. Онзи с оцапаното палто викна на някого, когото нарече Сперал, да донесе мострите, но след като извика името три пъти и не се появи никой, се изсмя нервно и се шмугна в задната стая, от която бързо се върна с три дървени сандъчета, постави ги на масата и пак се изсмя нервно. Останалите се заусмихваха боязливо и с поклони и приклякания подканиха Берелайн да седне в челото на овалната маса — мъже и жени с мръсни лица, които все се почесваха. Перин затъкна ръкавиците си зад колана, подпря се на една от изрисуваните стени и ги загледа.
Бяха се разбрали, че ще оставят пазаренето на Берелайн. Тя беше признала с известна неохота, че Перин разбира от коне повече от нея, но пък заяви, че е сключвала сделки на цената на няколкогодишна реколта рибено масло. Анура се беше подсмихнала при думите, че някакво си селянче можело да помогне в такава работа. Не че го нарече „селянче“ — можеше да го нарича „милорд“ толкова гладко, колкото Масури или Сеонид — но беше съвсем явно, че според нея някои неща са много над възможностите му. Сега обаче не се усмихваше, стоеше зад Берелайн и оглеждаше лицата на търговците, сякаш искаше да ги запомни.
Ханджийката донесе вино — в калаени чаши, които за последен вид бяха виждали парцал поне преди няколко недели, ако не и преди месеци, но Перин само погледна своето и го разклати в чашата. Госпожа Вадийр, ханджийката, имаше мръсотия под ноктите, а по кокалчетата на пръстите й мръсното беше хванало кора. Забеляза, че Гален, облегнат на отсрещната стена с една ръка на дръжката на меча, също като него само държи чашата си, а пък Берелайн дори не я пипна. Кирейн подуши своето, после го изпи на една глътка и поръча на госпожа Вадийр направо да донесе каната.
— Тънко е, меко казано — изсумтя той и я изгледа отвисоко, — но може би ще отмие вонята. — Тя го погледна безучастно, после донесе една калаена кана и я сложи на масата му, без дума да каже. Кирейн явно взе мълчанието й за израз на почит.
Господин Кросин, онзи с оцапаното от храна палто, отвори капаците на дървените сандъчета и изсипа на купчинки мострите зърно, което имаха да предложат, жълто просо, кафяв овес и малко по-тъмнокафяв ечемик. Явно не беше валяло тук преди жътвата.
— Най-доброто качество, както виждате. — Усмивката се изхлузи от лицето на госпожа Арнон и тя побърза да си я нахлузи обратно. — Продаваме само най-доброто.
За хора, които си хвалят стоката като „най-доброто“, като че ли не се пазаряха много упорито. Перин беше гледал мъже и жени в родното си село, продаващи стригана вълна и табак на изкупчии от Бейрлон. Те винаги омаловажаваха предложеното от търговците, като ту се оплакваха, че се опитват да ги докарат до просешка тояга, когато цената се вдигнеше два пъти повече от миналогодишната, или дори подхвърляха, че могат да изчакат и нищо да не продават до другата година. Беше си истински танц, сложен и заплетен като по празник на селската морава.