— Фенери — каза плахо госпожа Арнон. — Ще ни трябват фенери или факли. Ако…
Във въздуха над дланта на Анура тутакси се появи кълбо от светлина, толкова ярко, че всичко наоколо им потъна в сенки. Неколцина от търговците чак вдигнаха ръце да заслонят очите си. След малко господин Кросин дръпна едното крило на вратата за желязната халка.
Миризмата вътре бе познатият остър мирис на ечемик, толкова силна, че почти надмогваше вонята на града, и още нещо. В сенките отвъд светлото кълбо на Анура се мяркаха смътни фигури. На Перин му замириса на котка, подивяла котка. И на плъх също. Чу тънък писък някъде в тъмните дълбини на дългия склад, който изведнъж секна — котка, докопала плъх. Какво пък, в зърнените складове винаги имаше плъхове и котки, които ги ловят. Стори му се успокояващо и съвсем нормално. Почти толкова нормално, че да приглуши тревогата му. Замириса му и на още нещо, нещо, което сякаш му беше познато. Свирепо мяучене, някъде навътре в склада, което бързо премина в болезнено скимтене и изведнъж заглъхна. Явно, че плъховете в Соу Хейбор понякога си го връщаха. Перин отново настръхна… но тук едва ли имаше нещо, което Тъмния да шпионира. Повечето плъхове по света си бяха просто плъхове.
Нямаше нужда да влиза много навътре. Тъмното помещение беше запълнено с груби чували, подредени върху дървени платформи, за да не се опират на каменния под. Безкрайни редици от чували се издигаха почти до тавана, а на горния етаж сигурно беше същото. Той пристъпи до най-близката купчина, заби ножа си в светлокафявия чувал и сряза надолу през конопените нишки. От прореза се заизсипваха ечемичени зърна. И съвсем видимо на ярката светлина на Анура — гърчави черни точици. Гъгрици — почти колкото беше самото зърно. Миризмата им беше по-остра, отколкото на ечемика. Гъгрици. Космите на врата му не спираха да се опитват да щръкнат. При такъв студ гъгриците трябваше да са измрели.
Дори само този чувал беше доказателство, а и носът му вече различаваше миризмата на гъгрици, но той пристъпи до друга купчина, а после до още една и още една, като всеки път срязваше по един чувал. И от всеки се изсипваше светлокафяво зърно и черни гъгрици.
Търговците стояха свити на прага, осветени от дневната светлина зад тях, но светликът на Аура очертаваше рязко лицата им. Угрижени лица. Отчаяни.
— С удоволствие ще ви отвеем всеки чувал, който купите — обади се колебливо госпожа Анура. — Само срещу малка добавка…
— Срещу половината цена, която предложих — сряза я Берелайн. Сбърчила нос, тя надигна полите си от пода. — Изобщо не можете да ги махнете всичките.
— И никакво просо — каза мрачно Перин. Трябваше му храна за войниците, но просеното зърно не беше по-едро от паразитите. Колкото и да го вееха, щеше да откара колкото просо, толкова гъгрици. — Вместо него ще вземем повече боб. Но и той да се пресее.
Изведнъж откъм улицата се чу врясък. Не беше нито котка този път, нито плъх, а вик на ужасен от нещо човек. Перин дори не усети как е извадил брадвата, докато не видя, че дръжката й е в ръката му, и избута търговците от прага. Те се скупчиха още повече, заоблизваха устни и дори не погледнаха да видят кой е изкрещял.
Кирейн се беше облегнал на стената отсреща, бляскавият му шлем с бялото перо лежеше на камъните до чашата с вино. Мечът му беше изваден наполовина от ножницата, но самият той изглеждаше замръзнал, зяпнал с опулени очи в стената на сградата, от която Перин тъкмо беше излязъл. Перин го пипна по рамото и мъжът подскочи.
— Там имаше човек — заговори колебливо геалданецът. — Само преди миг беше там. Погледна ме и… — Кирейн потърка лицето си. Въпреки студа на челото му беше избила пот. — Мина през стената. Честна дума. Повярвайте ми. — Някой изстена; някой от търговците, помисли Перин.
— И аз го видях — каза зад него Сеонид и този път сащисаният се оказа той. На това място носът му не вършеше никаква работа!
Айез Седай погледна за последно стената, която бе посочил Кирейн, и се отдръпна от нея с видима неохота. Стражниците й бяха високи мъже, извисяваха се над нея, но стояха от нея на разстояние само колкото да им позволи да извадят мечовете си. Макар че на Перин не му стана ясно с какво щяха да се бият Стражниците, ако Сеонид говореше сериозно.
— На мен ми е трудно да лъжа, лорд Перин — сухо каза Сеонид, след като той изрази съмнение, но тонът й бързо стана толкова сериозен, колкото беше лицето й, а очите й бяха толкова напрегнати, че само от тях на Перин взе да му призлява. — Мъртъвци бродят из Соу Хейбор. Лорд Коулин е избягал от града от страх от духа на жена си. Изглежда, има съмнения как точно е умряла тя. Почти няма мъж или жена в града, които да не са виждали оживял мъртвец, а доста от тях са виждали не един. Разправят, че някои са умрели от докосване на мъртвец. Това не мога да го потвърдя, но някои са умрели от страх, други — заради чуждия страх. Удрят по сенки и по всичко, което може да ги изненада, с каквото им попадне подръка, и понякога са намирали в краката си я съпруг, я жена или съсед. Това не е истерия, нито приказка, с която се плашат деца, лорд Перин. Никога не бях чувала за такова нещо, но е истина. Трябва да оставите някоя от нас да направи каквото може.