Лек поклон, и той поднесе ръката си, която Тюон огледа, сякаш за първи път виждаше ръка, и нацупи пълните си устнички. После придърпа наметалото си и тръгна, със Селусия по петите й, принуждавайки го да забърза след тях. Не, жените просто не мирясваха, докато не направят нещата съвсем трудни!
Въпреки ранния час двама яки типове с дебели криваци вече пазеха на входа, и трети, със стъклена кана в ръце, който събираше монетите и ги изсипваше в обкования с желязо сандък на земята. И тримата изглеждаха толкова тромави, че един петак да се опитаха да свият, щяха да паднат по очи, но Лука не обичаше да рискува. Двайсет-трийсет души вече чакаха търпеливо между тежките въжета, водещи към синия плакат на позорището на Лука, и за жалост Лателе също беше там, строга в роклята, обшита с пурпурни пайети и наметалото със сини такива. Жената на Лука дресираше мечки. Според Мат мечките правеха номерата си от страх да не би да ги ухапе.
— Всичко е наред — каза й той. — Повярвай ми, няма от какво да се боиш. — По-добре да не си беше отварял устата.
Лателе не му обърна внимание, само погледна угрижено Тюон и Селусия. Двамата с мъжа й бяха единствените в трупата, които знаеха истината за тях двете. Беше му се сторило ненужно да им казва за тазсутрешната разходка. Лука поне щеше много да се разстрои. Погледът, с който Лателе стрелна след това Мат, не беше угрижен, а просто твърд като камък.
— Не забравяй — промълви тя. — Ако ни пратиш на бесилото, пращаш и себе си. — Изсумтя и продължи да наблюдава чакащите да влязат хора. Лателе беше по-добра и от Лука в претеглянето с око на една кесия още преди да бъде развързана. И освен това беше десет пъти по-корава от мъжа си. Заровете продължаваха да тропат. Каквото и да ги беше задвижило, още не беше дошъл фаталният момент. Съдбоносният момент.
— Подходяща е за съпруга на господин Лука — промърмори Тюон, след като се поотдалечиха.
Мат я погледна накриво и намести шапката на главата си. В тона й нямаше подигравка. Чак толкова ли мразеше Лука? Или му намекваше що за съпруга ще бъде самата тя? Или… Огън да го гори, можеше да полудее точно толкова, колкото Домон мислеше, че е, докато се мъчи да разгадае тази жена. Тя трябваше да е причината за подскачащите в главата му зарове. Какво ли беше намислила?
Разстоянието до града беше късо, по добре отъпкания път през хълмовете, които тук бяха голи, но по пътя се мяркаха доста хора, също както по хълмовете се мяркаха вятърни мелници и солници. Всички гледаха право напред и се движеха толкова целеустремено, че сякаш не забелязваха никого пред себе си. Мат отскочи от пътя на един кръглолик мъж, който за малко щеше да го прегази, поради което му се наложи да се дръпне от пътя на някакъв белокос старец, който крачеше бясно с тънките си крака. С което се оказа точно на пътя на едно пълничко момиче, което щеше да се блъсне в него, ако не беше отскочил отново.
— Танц ли упражняваш, Играчко? — каза му през рамо Тюон и дъхът й образува бяло кълбо пред качулката. — Не е много изящно.
Той отвори уста само за да изтъкне колко претъпкан с минувачи е пътят и изведнъж осъзна, че вече не вижда никого освен нея и Селусия. Хората, които бяха тук само допреди миг, се бяха изпарили, пътят беше празен, докъдето му стигаха очите, чак до отсрещния завой. Мат бавно извърна глава. Никого нямаше и между него и позорището, само хората на опашката, а тя не се беше удължила. Оттам насетне пътят лъкатушеше между хълмовете, съвсем пуст. Жива душа нямаше. Притисна пръсти до гърдите си и опипа медальона с лисичата глава под палтото. Само един къс сребро, висящ на каишката. Чак съжали, че не се беше вледенил. Тюон повдигна вежда, а погледът на Селусия говореше, че го смята за пълен глупак.
— Ако стоим така, никога няма да мога да ти купя дреха. — Точно това беше целта на излизането им — беше обещал на Тюон да й намери нещо по-добро от роклите, които висяха на тялото й, сякаш беше дете, облякло дрехите на кака си. Най-малкото беше сигурен, че е обещал това, а тя беше съвсем убедена. Тюон беше одобрила работата на шивачката на трупата, но не и плата, с който разполагаха. Костюмите на артистите блестяха от многото пайети и мъниста, но платът обикновено беше евтин; използваха ги, докато съвсем не се износят. Джурадор обаче печелеше от сол, а солта носеше много пари. Градските дюкяни сигурно предлагаха всичко, което можеше да пожелае една жена.