Тоя път кълчене на пръсти нямаше. Тюон само погледна Селусия. По-високата жена поклати глава и устата й се изкриви съжалително. Тюон също поклати глава. И се загърнаха по-плътно в наметалата си, и закрачиха към обкованите с желязо градски порти. Жени! Той се забърза да ги настигне. Бяха му пленнички все пак. Така де. Сенките им се изпънаха напред. Ония хора преди малко, дето изчезнаха, имаха ли сенки? Не си спомняше да е видял и дъха им. Имаше ли значение? Бяха изчезнали и нямаше какво да му мисли толкова откъде се появиха и къде се дянаха. Сигурно беше от това, че е тавирен. Трябваше да си го избие от главата. Тъй де. Тропащите зарове и без това не оставяха място за нищо друго.
Стражите при портата, изглежда, не проявяваха любопитство към странници по пътя, — най-малкото към двете жени и мъж с тях. Мъже с корави лица, в боядисани в бяло нагръдници и конични шлемове с нещо като конски опашки за гребени. Очите им огледаха с безразличие двете загърнати в наметалата жени, кой знае защо се позадържаха подозрително на Мат, след което те се подпряха отново на алебардите и зареяха погледи към пътя. Най-вероятно бяха местни хора. Поне не бяха сеанчанци. Търговците на сол и местната владетелка, Етелайн, която със сигурност правеше каквото й кажат търговците, бяха положили Клетвата на Завръщането без колебание и в добавка бяха предложили да плащат данък сол, без да им го искат. Сеанчанците несъмнено щяха скоро да поставят тук някой началник, колкото да държи всичко под око, но засега войниците им трябваха за по-важни неща. Мат беше изпратил Том и Джюйлин да се увери, че в Джурадор няма сеанчанци, преди да се съгласи на това пазаруване. Глупакът може да се препъне в собствения си късмет, ако не внимава.
Джурадор беше богат и оживен град, с каменни улици, повечето широки, и с каменни сгради, покрити с червеникави плочи. Къщите и хановете се редуваха с конюшни и кръчми сред шумотевицата на ковашки чукове и наковални тук и тракането на становете за черги там, и като че ли навсякъде — трясъкът на чуковете в ръцете на бъчвари, набиващи обръчите на буретата за сол. Улични търговци хвалеха с пискливи гласове стоката на подносите си — игли, панделки, месеници и печени орехи, или сбръчкани от зимата репи и сливи от таргите. На всяка улица мъже и жени стояха да пазят изложената стока върху тесните маси пред дюкяните, или си деряха гърлата да изреждат всичко, което можеха да предложат вътре.
Да различи човек обаче къщите на търговците на сол не беше трудно — вместо по два, бяха все на по три етажа, от камък, много по-широки от другите, всяка с колонада към улицата и с бели огради от ковано желязо между колоните. Прозорците на първите етажи на повечето къщи също бяха защитени с такива железни решетки, макар и не винаги боядисани. Дотук малко напомняше за Ебу Дар, но с нищо друго, освен с мургавия тен на хората. Нямаше ги тук дълбоките деколтета, показващи цепката на бюста, нямаше ги пришитите високо поли, под които се показват фустите. Жените тук носеха извезани рокли с високи чак до брадичките яки, по-малко везмо за простолюдието, повечко за богатите, и бяха наметнати с извезани пелерини, и носеха прозрачни воали пред лицата, закрепени със златни или костени гребени в черните плитки. Късите палта на мъжете бяха извезани също толкова нагъсто с цветенца и птиченца — и богати или бедни, мъжете носеха по един дълъг нож на колана, с почти толкова криво острие, колкото в Ебу Дар. Богати или бедни, всички имаха навика да опипват дръжките на ножовете си, сякаш очакваха всеки миг да почне бой, тъй че в това отношение май беше същото.
Палатът на Етелайн външно поне не се различаваше много от именията на търговците на сол, но се намираше на главния градски площад, просторен и застлан с лъскав камък, с кръгъл мраморен фонтан по средата. Хората обаче наливаха ведрата и глинените си делви от чешмите, пълнещи каменните корита в други площадчета наоколо. Водата в големия фонтан миришеше на сол. Беше символ на богатството на Джурадор и течеше от същия източник, от който се пълнеха и солните кладенци из околните хълмове. Мат успя да види повечето от града още преди слънцето да е изминало половината си път до най-високата си точка.
Всеки път, щом Тюон и Селусия забележеха дюкян с изложени пред него топове коприна, спираха пред дългата тясна маса да опипат платовете и си шепнеха, навели глави, без да обръщат внимание на бдителните дюкянджии. А те ги следяха много бдително, докато не разберяха, че Мат е с тях. В грубите си вълнени дрехи, изтъркани и зле скроени, двете жени не приличаха на купувачки на коприна. Мат, леко разтворил наметалото си, за да се вижда хастарът отдолу, приличаше. Но опиташе ли се да прояви интерес — нали жените казваха, че човек трябвало да проявява интерес! — щом се приближеше достатъчно, за да може да ги чуе, те млъкваха и го поглеждаха с хладно кафяви и хладносини очи изпод качулките, докато не отстъпеше на крачка—две. След което Селусия отново навеждаше глава към Тюон и двете отново започваха да си шепнат и да опипват коприната — червена, синя, зелена коприна, гладка пясъчна коприна и брокат. Много богат град беше Джурадор. Добре, че беше пъхнал тлъста кесия с жълтици в джоба на палтото си. Но нищо не им харесваше. Тюон неизбежно поклащаше глава и двете се шмугваха отново в тълпата, а Мат трябваше да се забърза да не ги изтърве до следващия дюкян. А заровете продължаваха да подскачат в черепа му.