Мат понечи да попита Ноал къде е бил, но старецът се стрелна пъргаво след Джюйлин и извика през рамо, че отива да уведоми останалите, че позорището тръгва. Е, двамата можеха да разпространят новината по-бързо от един — Ванин и четиримата оцелели Червени ръце деляха една шатра в единия край на позорището, докато самият Ноал делеше друга с Том и двамата слуги, Лопин и Нерим, в другия край — а въпросът можеше да почака. Вероятно се беше забавил просто за да остави някъде на сигурно скъпоценната си риба. Все едно, въпросът изведнъж му се стори маловажен.
Шумът от викове на хора за коне и за коняри, които да ги впрегнат, и други, които си деряха гърлата да разберат какво става, започваше да изпълва лагера. Адрия, слаба жена, загърната в зелена роба на цветя, притича боса и се шмугна в жълтия фургон, където живееше с другите четири акробатки. Някой в зеления фургон изрева дрезгаво, че някои хора се опитват все пак да спят. По уличката притича тумба деца на артисти, някои от които също артисти, и Олвер вдигна поглед от играта, която прибираше, но само за миг. Беше най-скъпата му вещ, иначе щеше да хукне след тях. Щеше да мине доста време, докато трупата се приготви за път, но не това накара Мат да изстене. Току-що беше чул проклетите зарове отново да изтракват в главата му.
Глава 3
Цветно ветрило
Мат не знаеше да изругае ли, или да заплаче. След като войниците си бяха заминали, а Ебу Дар щеше скоро да му диша праха, като че ли нямаше причина за заровете, но той никога не можеше да се сети за скапаната причина, преди да е станало късно. Каквото предстоеше, можеше да се окаже на няколко дни в бъдещето или само след час, но той никога не можеше да го отгатне предварително. Единственото сигурно бе, че нещо важно — или злокобно — предстои да се случи и че той няма да може да го избегне. Понякога, като в онази нощ при портата, не разбираше защо заровете продължават да трополят дори след като са спрели. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че колкото и да го караха заровете да се дърпа като коза, която я сърби, почнеха ли, не му се искаше изобщо да спират. Но спираха. Рано или късно винаги спираха.
— Добре ли си, Мат? — попита Олвер. — Сеанчанците не могат да ни хванат. — Опита да го каже убедително, но в гласа му се долавяше въпросителна нотка.
Мат изведнъж осъзна, че се е опулил в нищото. Егеанин го изгледа намръщено: опипваше разсеяно перуката си, явно ядосана, че я пренебрегва. Очите на Домон гледаха съсредоточено; ако не решаваше в момента дали да се ядоса в полза на Егеанин, Мат щеше шапката да си изяде. Даже Тера надничаше през процепа на шатрата, а тя винаги се стараеше да се крие от погледа на Егеанин. Не можеше да го обясни. Само човек с каша вместо мозък щеше да повярва, че получава предупреждения, като чува зарове, които никой не вижда. Или може би щяха да го вземат за човек, белязан от Силата. Или от Тъмния. Никак не държеше да го заподозрат в някое от тези неща. А можеше отново да се повтори онази ужасна нощ при портата. Не, тази тайна не държеше да я разкрива. Все едно, щеше да е без полза.
— Никога няма да ни хванат, Олвер, нито теб, нито мен. — Разроши косата на момчето, а Олвер се ухили от ухо до ухо, върнал отново толкова лесно увереността си. — Не и докато държим очите си отворени и си опичаме ума. Помни, можеш да се измъкнеш от всяка трудност, ако си държиш очите отворени и ума остър, иначе ще се препъваш в собствените си крака. — Олвер кимна, но Мат всъщност го казваше за останалите. Или може би на себе си. Светлина, просто нямаше как всички да са по-напрегнати. Като се изключеше Олвер, за когото всичко това беше едно голямо приключение, всички просто излизаха от кожите си, откакто тръгнаха да бягат от града. — Иди да помогнеш на Тера, както ти каза Джюйлин, Олвер.
Резкият порив на вятъра го сряза през палтото и го накара да потръпне.
— И си облечи палтото; студено е — добави той, щом момчето се шмугна покрай Тера в шатрата. Шумоленето отвътре говореше, че Олвер се е захванал за работа, с палто или без палто, но Тера си остана присвита зад входа и все така гледаше Мат. Толкова се грижеха всички освен него за момчето, че като нищо щяха да го оставят да пукне.
Егеанин пристъпи към Мат, пак с юмруци на кръста, и изръмжа през зъби: