— В лагера? — възкликна той разтревожено и дясната му ръка сама се вдигна и притисна сребърната лисича глава под ризата му. Но медальонът не беше изстинал.
— Далече — отвърна Джолайн, отново с неохота. — На север.
— Много по-далече, отколкото някоя от нас би могла да усети преливане — вметна Едесин малко уплашено. — Количеството сайдар, което се извлича, трябва да е огромно, немислимо. — Замълча при резкия поглед на Джолайн, която се извърна да огледа Мат, сякаш решаваше колко трябва да му каже.
— От това разстояние — продължи тя — не би трябвало да усетим дори всички Сестри в Кулата да прелеят. Трябва да са Отстъпниците и каквото и да правят, искаме да сме колкото може по-надалече.
Мат се смълча за миг, после рече:
— Далеко е, значи се придържаме към плана.
Джолайн пак отвори уста, но той вече не я слушаше. Всеки път, когато помислеше за Ранд или Перин, в главата му се завихряха цветове. Сигурно беше част от това да си тавирен. Този път не беше помислил за нито един от приятелите си, но цветовете изведнъж се появиха — като ветрило от хиляда дъги. Този път те почти образуваха образ, смътен образ, който можеше да е на мъж и жена, седнали на земята един срещу друг. Изчезна само след миг, но той го разбра с такава сигурност, с каквато знаеше името си. Не бяха Отстъпниците. Беше Ранд. И неволно се зачуди какво ли беше правил Ранд, когато заровете спряха?
Глава 4
Приказка за кукла
Фурик Карийд седеше вторачен в писалището си, без да вижда пръснатите по него карти и листове. Двете лампи на масата бяха запалени, но той вече нямаше нужда от тях. Слънцето трябваше вече да е високо, но откакто се събуди от трескавия си сън и изрече молитвите си към Императрицата, да е жива вечно дано, само беше навлякъл халата си, в тъмноимперското зелено, което някои толкова настоятелно наричаха „черно“, седна и оттогава не помръдна. Дори не се беше обръснал. Дъждът беше спрял и той размисли дали да не каже на слугата си Аджимбура да отвори някой прозорец, за да влезе малко свеж въздух в стаята му в „Скитащата жена“. Свежият въздух можеше да му прочисти главата. Но напоследък дъждът лъжеше, уж кротък и изведнъж се излее на порой, а леглото му беше разположено между прозорците. Веднъж вече му се наложи да мята дюшека и завивките си в кухнята да съхнат.
Тихият писък и доволното пръхтене на Аджимбура го накараха да вдигне очи. Жилавият дребен слуга му показваше плъх, голям колкото половин котка, на върха на дългия си нож. Напоследък Аджимбура често убиваше плъхове, макар Карийд да беше убеден, че това нямаше да се случи, ако Сетале Анан все още беше собственичка на хана, въпреки че плъховете в Ебу Дар изглежда, се умножаваха доста преди пролетта. Самият Аджимбура приличаше малко на съсухрен плъх, с доволна и в същото време убийствена усмивка. След повече от триста години под имперска власт племената по хълмовете Кенсада все още бяха полуцивилизовани и по-малко от полуопитомени. Прошарената му с бели косми тъмночервена коса беше стегната на плитка, висяща до кръста — от нея щеше да се получи хубав трофей, стига изобщо да се върнеше някога в планините и да падне в някоя от безконечните кръвни вражди между семейства и племена. Аджимбура държеше да пие само от една обкована със сребро чаша, която — ако я погледнеше човек отблизо — си беше част от нечий череп.
— Ако ще го ядеш това — каза Карийд, сякаш беше под въпрос, — ще си го чистиш в конюшнята, да не те види някой. — Аджимбура ядеше всичко освен гущери, които бяха забранени за племето му по причина, която той така и не можеше да обясни.
— Но разбира се, възвишени — отвърна мъжът и изгърби рамене, което сред съплеменниците му минаваше за поклон. — Добре знам порядките на градските хора, няма да излагам възвишения. — След двайсет години служба при Карийд, ако не му се напомнеше, пак щеше да одере плъха и да го опече направо тук, в стаята.
Аджимбура смъкна плъха от ножа, пъхна го в една торба и я прибра в ъгъла за по-късно, след което изтри грижливо ножа, преди да го тикне в канията, и клекна да изчака какво ще му потрябва на Карийд. Ако се наложеше, щеше да чака така цял ден, търпеливо като да’ковале. Карийд така и не бе успял да си обясни точно защо Аджимбура беше оставил домашната си планинска твърдина, за да тръгне след човек от Смъртната стража. Този живот беше много по-ограничен от познатия му дотогава, а освен това Карийд едва не беше го убил три пъти, преди да направи този избор.
После престана да мисли за слугата и отново насочи вниманието си към нещата по писалището, въпреки че засега нямаше намерение да хваща перото. Бяха го повишили в ранг знаменен генерал заради постигнатия малък успех в сраженията с ашаманите по време, когато малцина бяха постигнали какъвто и да било успех, а сега, тъй като беше командвал срещу мъже, които могат да преливат, някои бяха сметнали, че би трябвало да има достатъчно познания, които да сподели за борбата срещу марат-дамане. От столетия на никого не се беше налагало да го прави и след като тъй наречените Айез Седай показаха непознатото си оръжие само на няколко левги от мястото, където пребиваваше сега, се започна голямо умуване как точно да бъде съкрушена силата им. Но това не беше единственото искане, отрупало писалището му. Освен обичайния приток на разрешения за реквизиции и доклади, които трябваше да подпише, четирима лордове и три дами бяха поискали коментарите му за силите, противопоставящи им се в Иллиан, а по специалния проблем с айилците — шест дами и петима лордове, но тези въпроси щяха да се решат другаде — и най-вероятно вече бяха решени. Наблюденията му щяха да се използват единствено в задкулисните битки кой какво контролира в Завръщането. Тъй или иначе, прякото участие във военните действия винаги беше второстепенна задача за Гвардията на Смъртната стража. О, Стражите винаги се оказваха там, където се води главната битка, бяха дясната ръка на Императрицата, вечно да живее дано, сразяваща с меч враговете си независимо дали самата тя присъства, или не, винаги бяха в челото там, където сражението е най-разгорещено, но първата им задача беше да опазят живота на членовете на имперската фамилия. С цената на собствения си живот, ако се наложи, и отдаден доброволно. А преди девет нощи Върховната лейди Тюон беше изчезнала все едно, че бурята я бе погълнала. Не мислеше за нея като за Щерката на Деветте луни — не можеше, понеже тя вече не беше под булото.