Не беше и помислял да сложи край на живота си, въпреки че срамът го пронизваше остро. Този тъй лесен начин да избегнеш позора се полагаше на Кръвта; Смъртната стража се сражаваше до последно. Мусенджи командваше личната й охрана, но спасяването й беше задължение на Карийд, понеже беше най-високопоставен член на Гвардията. Всяко кътче из града се претърсваше по един или друг повод, всеки коптор и всяка лодка, ала най-често от хора, които не знаеха какво търсят и не съзнаваха, че съдбата на Завръщането може да зависи от тяхното усърдие. Задължението беше негово. Разбира се, имперската фамилия беше отдадена на много по-сложни интриги, отколкото останалите от Кръвта, а Върховната лейди Тюон наистина играеше много сложна игра, с проницателност и убийствена ловкост. Само няколко души бяха в течение, че досега тя беше изчезвала още два пъти и бяха съобщавали, че е мъртва, чак до уреждането на погребалната церемония, и всичко това — по неин личен замисъл. Каквито и да бяха причините за изчезването й обаче, той беше длъжен да я намери и да я зпази. А до този момент нямаше никаква податка. Погълната от бурята. Или от Господарката на Сенките може би. Безброй опити бе имало за нейното отвличане или убийство, още от деня на раждането й. Намереше ли я мъртва, трябваше да открие кой я е убил, кой го е заповядал, и да отмъсти за нея с цената на всичко. Това също бе негово задължение.
В стаята се шмугна, без да почука, слаб мъж. Ако се съдеше по грубото палто, можеше да е някой от конярите в хана, но никой от местните нямаше неговата светла коса или сини очи, които се плъзнаха из стаята, сякаш искаха всичко да запомнят. Ръката му се пъхна под палтото и Карийд набързо си припомни поне два начина да го убие с голи ръце в краткия миг, преди да извади малка, обримчена със злато костена пластинка, с гравирания върху нея знак на „Гарвана и кулата“. Търсачите на Истината не бяха длъжни да чукат. На убийството на някой от тях не се гледаше с добро око.
— Остави ни — каза Търсачът на Аджимбура, докато прибираше пластинката. Дребният мъж остана клекнал, без да помръдне, и веждите на Търсача се повдигнаха от изненада. Дори и в хълмовете на Кенсада всеки знаеше, че думата на един Търсач е закон. Е, може би не в някои от по-отдалечените планински твърдини, не и ако са уверени, че никой не знае, че Търсачът е там, но Аджимбура трябваше да го знае.
— Изчакай отвън — рязко нареди Карийд и Аджимбура се надигна тромаво и измърмори:
— Слушам и изпълнявам, възвишени. — Но изгледа Търсача открито, сякаш да го увери, че е запомнил лицето му, преди да излезе. Щяха да му резнат главата някой ден.
— Ценно нещо е това, верността — каза светлокосият, след като Аджимбура дръпна вратата след себе си. — Намесен сте в плановете на лорд Юлан, знаменен генерал Карийд? Не бях очаквал такова нещо от Смъртната стража.