— Върни се в лагера и намери Данил, Ейрам. Кажи му, че съм наредил всички да научат, че тук е имало Черни хрътки, може би преди час. И прибери меча. Не можеш да убиеш Черна хрътка с меч, повярвай ми.
— Черни хрътки ли? — възкликна Ейрам и почна да се озърта в сумрачните сенки между дърветата. Сега в мириса му имаше тревожен страх. Повечето хора щяха да се изсмеят на приказките за Черни хрътки, но Калайджиите кръстосваха из гори и поля и знаеха на какво можеш да се натъкнеш в пущинаците. Ейрам с явна неохота прибра меча си в ножницата на гърба, но дясната му ръка си остана вдигната, готова всеки миг да посегне към дръжката. — Как се убива Тъмно псе? Може ли да се убие? — Бивш Калайджия, но май с тази работа никак не беше наясно.
— Просто се радвай, че не ти се налага да се опитваш, Ейрам. Сега иди и кажи на другите. Всички да си отварят очите на четири. Според мен не е много вероятно да се върнат, но за всеки случай. — Перин помнеше как веднъж се натъкна на такава глутница и уби един звяр. Поне смяташе, че го е убил, след като го улучи с три хубави стрели с широки остриета. Тварите на Сянката не гинеха лесно. Моарейн довърши останалите от глутницата с гибелния пламък. — И гледай Айез Седай и Мъдрите да научат за това, както и ашаманите. — Едва ли някой от тях щеше да знае как се прави гибелният пламък, белфир — дори и да знаеха, жените едва ли щяха да признаят, че знаят този забранен за тях сплит, а и мъжете също, сигурно — но можеха да знаят нещо друго, което да свърши работа.
Ейрам не искаше да остави Перин сам, но той му се сопна, след което младият мъж подкара назад, оставяйки подире си мирис на обида и уязвеност, сякаш двама души щяха да са по-малко заплашени от един. Щом се скри от погледа му, Перин подкара Стъпко на юг, посоката, в която се бяха запътили Черните хрътки. За това нещо спътник не искаше, дори и Ейрам. Това, че хората забелязваха острия му взор, не беше повод да се перчи с него, нито с усета си за миризма. Вече имаха достатъчно причини да го отбягват, за да добавя нови.
Това, че съществата бяха минали толкова близо до лагера, беше може би случайност, но през последните години съвпаденията го безпокояха. Прекалено често се оказваше, че изобщо не са съвпадения, във всеки случай не и това, което другите смятаха за съвпадения. Беше си част от тавиренското му придърпване на Шарката, част, без която спокойно можеше да мине. Това нещо май носеше повече неудобства, отколкото предимства дори когато изглеждаше, че работи в негова полза. Шансът, който те облагодетелства в една минута, може да се обърне в следващата. А имаше и друга възможност. Това, че си тавирен, те отличаваше в Шарката и някой Отстъпник можеше да го използва, за да те намери — така поне му бяха казвали. Навярно Тварите на Сянката също го можеха.
Следата със сигурност беше отпреди час, но Перин усети как гърбът му се вкочани, а по черепа му полазиха мравки. Небето все още беше тъмносиво там, където можеше да се види между пролуките в клоните, дори за неговите очи. Слънцето още не се беше показало. Точно преди изгрев беше един от най-опасните моменти да срещнеш Дивия лов — когато тъмнината прелива към светлина, но светлината още не се е наложила. Добре поне, че наблизо нямаше кръстопътища или гробище, но пък единствените камъни от огнище, които можеше да пипне, бяха назад, в Брайтън, а той не беше сигурен колко безопасност могат да предложат тези съборетини. Отбеляза си наум мястото на близкия поток, откъдето лагерът се снабдяваше с вода, като кършеха леда. Беше широк не повече от десетина крачки и дълбок едва до коленете, но течаща вода между теб и Черните хрътки уж трябваше да ги спре. Както и ако им се опълчиш — но Перин беше видял резултатите от това. Ноздрите му надушваха вятъра, продължаваха да търсят усетената миризма. Както и някакъв намек за нова. Да се натъкне изневиделица на тези твари щеше да е повече от неприятно.
Стъпко улавяше миризми почти толкова леко, колкото и Перин, а понякога забелязваше какви са по-бързо от него, но всеки път, когато жребецът се запънеше, Перин го подкарваше напред. По снега имаше много следи — от излизащите и връщащите се конни патрули, тук-там следи от зайци и лисици, но Черните хрътки оставяха дири само по места, където камъните се показваха над снега. Миризмата на изгоряла сяра винаги беше най-силна там, но достатъчно диря от нея оставаше и в промеждутъците, за да го отведе до следващото място, където се появяваха следите. Огромните лапи се застъпваха и не можеше да се разбере колко точно са били Черните хрътки, ала все едно дали след разкрач или след шест, всяка скална повърхност, по която бяха минали, беше покрита с дири. Край Иллиан беше видял глутница с повече от десет. Много повече. Дали затова нямаше вълци наоколо? Беше сигурен в дебнещата смърт, която остави в съня, като нещо реално, а в съня той самият беше вълк.