Не би и помислил да се присъедини към ездачите, който и да беше с тях, но колебанието го лиши от възможността да се измъкне. Една от Мъдрите — като че ли беше Кареле, жена с коса като пламък, в чиито проницателни сини очи винаги се долавяше предизвикателство — вдигна ръка и посочи към него, и цялата група обърна, войниците зашибаха конете си, насочиха ги право към него през дърветата, с полуснишени пики с дълги цяла стъпка стоманени върхове. Едва ли бяха могли ясно да го различат между дълбоките сенки и ярките пръти на слънчевите лъчи. Изненада го, че Мъдрата го забеляза, но пък айилците имаха остър взор.
Масури беше там, крехка жена в наметало с цвета на бронз, яхнала пъстра кобила, а също и Анура — задържаше кафявата си кобила по-назад, но се открояваше ясно с десетките си тънки тъмни плитки, провиснали изпод качулката й. Самата Берелайн яздеше строен пъстрокафяв кон начело на групата — висока и красива млада жена с дълга черна коса и червена пелерина, обшита с черна козина. Само един недостатък смаляваше хубостта й — не беше Файле. Доколкото това го засягаше лично, друг един, по-лош недостатък я съсипваше съвсем. Той беше научил за отвличането на Файле от нея, както и за връзката на Масема със сеанчанците, но почти всички в лагера вярваха, че е спал с Берелайн същата нощ, в която Файле бе отвлечена, а тя не бе направила нищо, за да опровергае тази мълва. Едва ли бе възможно да я помоли да го отрече публично, но все пак нещичко можеше да направи, да каже на слугините си да го опровергаят, каквото и да е. Но ето, че Берелайн си мълчеше, а слугините й клюкарстваха като свраки, с което всъщност поощряваха слуховете. Такава репутация съсипваше доброто име на човек, особено в Две реки.
От онази нощ той отбягваше Берелайн и сега също щеше да избяга от нея, въпреки че го бяха видели, но тя взе някаква кошница от ръката на придружаващата я слугиня, пълнолика жена, загърната в златисто наметало, каза нещо на останалите и смуши коня си право към него. Сама. Анура вдигна ръка и извика нещо след нея, но Берелайн дори не се обърна. Перин не се съмняваше, че ще го подгони, накъдето и да тръгне, а както се бяха подредили нещата, ако се скриеше от погледите им, хората само щяха да повярват, че иска да остане насаме с нея. Заби пети в хълбоците на Стъпко, решен да иде при другите, колкото и да не му се искаше — нека да го гони после обратно, ако иска — но тя подкара в тръс, въпреки неравния терен и снега, прескочи една каменна издатина — червената й пелерина се развя — и го пресрещна по средата на пътя. Беше добра ездачка, призна той с неохота. Не толкова добра като Файле, но я биваше.
— Я, колко свирепо си се намръщил — тихо се изсмя тя и дръпна юздите точно пред Стъпко. Стискаше ги така, сякаш беше готова да му прегради пътя, ако се опита да я заобиколи. Капка срам нямаше тази жена! — Усмихни се, да помислят, че флиртуваме. — Тикна към него кошницата с облечената си в пурпурна ръкавица ръка. — Това поне ще те накара да се усмихнеш. Чух, че не се сещаш да ядеш. — Носът й се набръчка. — А и да се миеш, изглежда. Както виждам, май и брадата ти има нужда от подстригване. Един занемарил се, отчаян съпруг, тръгнал да спасява жена си, е романтична фигура, но на нея може да не й хареса, ако те види толкова мърляв. Никоя жена няма да ти прости, че разваляш представата й за теб.
Изведнъж смутен, Перин взе кошницата, постави я на седлото пред себе си и неволно потърка носа си. Свикнал беше с някои миризми от Берелайн, особено онази на впуснала се в лов вълчица, и обикновено той беше подгонената жертва, но днес тя не издаваше ловна миризма. И помен нямаше от нея. Днес беше търпелива като камък, весела и с подмолна нотка на страх. Със сигурност никога не се беше страхувала от него, това поне го помнеше. Впрочем за какво трябваше да е търпелива? И между другото, от какво толкова й беше весело? Дори дива котка, миришеща на агънце, нямаше да го смути толкова.
Смутен или не, но стомахът му заръмжа от миризмите, лъхащи от покритата с капак кошница. Печена кокошка, освен ако съвсем не се беше объркал, и хляб, още парещ от фурната. Брашното не стигаше и хлябът беше рядкост почти колкото месото. Вярно, че не беше ял от няколко дни. Наистина забравяше понякога, а когато се сетеше, яденето беше насила, защото трябваше или да изтърпи хокането на Лини и Бреане, или да му се скарат хора, с които бе отрасъл, само за да хапне някой залък. Устата му направо се напълни със слюнки. Щеше ли да е изневяра, ако хапнеше храна, донесена му от Берелайн?