— Да пием за това — отвърнах аз и вдигнах тост с портокаловия си сок. Приемам всичките ти условия, каквито и да са те.
— Защото има още нещо, което трябва да обсъдя с теб.
Не успях да потисна смеха си.
— Това е най-краткото примирие, за което съм чувал. Къде се намираме, в Близкия изток?
— О, я се успокой, става въпрос за Бри. Много добре знаеш, че след всичко това ще излезеш голям глупак, ако допуснеш това момиче да ти се изплъзне между пръстите.
— Абсолютно — съгласих се аз, — и ако позволите, бих искал да привлека вниманието на съда към великолепния пръстен с диамант върху лявата ръка на госпожица Стоун.
Нана разби логиката ми с едно размахване на вилицата си.
— Пръстените се свалят точно толкова лесно, колкото се и слагат. Извинявай, че го казвам, но ти имаш нещо като история с жените, и то не в добрия смисъл.
Пряма до болка, но и права, не можех да го отрека. Поради незнайно какви причини така и не успях да постигна стабилна връзка след смъртта на първата ми съпруга Мария, убита преди толкова много години.
Докато в живота ми не се появи Бри.
— Не знам дали това ще те накара да се почувстваш по-добре — казах, — но заведох Бри в Националния храм „Непорочно зачатие“ и отново й предложих да се омъжи за мен, точно там, пред очите на Бог и света.
— И тя какво каза? — попита Нана с каменно изражение на лицето.
— Ще ми отговори по-късно. Нана, кажи ми, моля те, защо се държиш така? Нима съм ти дал причина да се съмняваш в нас?
Нана вече бе стигнала до наденичката си, вдигна пръст във въздуха в безмълвна молба да я изчакам, и с удоволствие, граничещо с благоговение, погълна миниатюрното парченце месо. После, сякаш започваше коренно различен разговор, вдигна поглед и каза:
— Нали знаеш, че тази година навършвам деветдесет?
Усмихваше се — аз мислех, че щеше да навърши деветдесет и две, — но думите й ме стреснаха.
— Нана, има ли нещо, което криеш от мен?
— Не, не — каза тя. — Здрава съм като бик. Чувствам се прекрасно. Просто гледам към бъдещето. Никой не живее вечно. Аз поне не съм чувала за подобни случаи.
— Е, не мисли чак толкова напред в бъдещето, става ли? И между другото, не забравяй, че си абсолютно незаменима.
— Разбира се, че е така! — Тя протегна ръка и положи длан върху моята. — А ти си силен, способен и прекрасен баща. Но не можеш да се справиш с това сам, Алекс. Не и по начина, по който управляваш другата половина от живота си.
— Може и така да е, но не се женя за Бри по тази причина — казах й. — И за двама ни е така.
— Е, аз винаги мисля и за най-лошото. Просто гледай да не провалиш всичко, господинчо — каза тя и се облегна назад. После ми намигна, за да ме уведоми, че се шегува.
Е, не съвсем, разбира се.
38.
По-късно същата сутрин се появих в „Сейнт Антъни“ в добро настроение след обещаващото начало на деня. Разговорът ми с Нана бе малко труден, но имаше резултат. Чувствах се така, сякаш отново бяхме един отбор. Може би това беше знак, че нещата — като цяло — започваха да се оправят.
А може би не.
Социалният работник на Бронсън Джеймс — Лорейн Соли — ме чакаше в коридора, когато пристигнах. Още щом видях колко червени и подпухнали са очите й, стомахът ми се сви на топка.
— Лорейн? Какво се е случило?
Тя започна да ми обяснява, но после избухна в сълзи. Лорейн бе висока и много слаба, но аз бях виждал как се владее в трудни ситуации. Това можеше да означава само едно — че се е случило най-лошото.
Отведох я в кабинета и двамата се настанихме на дивана, където обикновено седеше Бронсън по време на срещите ни.
Събрах сили и я попитах.
— Не — отвърна тя и избърса очите си. — Но е прострелян, Алекс. В момента е в болницата с куршум в главата, а лекарите не вярват, че ще дойде в съзнание.
Бях в шок. Не би трябвало, но бях. Именно такъв сценарий старателно се опитвах да не приемам като неизбежен за Бронсън. Точно поради тази причина правех всичко възможно да не се привързвам твърде много към момчето, ала се провалих.
— Какво е станало? — попитах. — Разкажи ми всичко, моля те.
Бавно и през сълзи Лорейн ми разказа останалата част от историята. Очевидно Бронсън се бе опитал да обере „Крос Кънтри Ликърс“ — магазин за алкохол в „Конгрес Хайтс“. Името Крос ми се стори твърде голямо съвпадение, но не му обърнах особено внимание. Мисълта за Бронсън заемаше почти цялото ми съзнание.