Мисията е завършена, помисли си Дени и се усмихна на себе си, докато се качваше обратно по стълбите, за да открие онзи дивак Мич.
40.
Този следобед в офиса на „Тру Прес“ цареше трескаво оживление, но не повече от всеки друг ден с краен срок. Окончателният вариант на вестника трябваше да стигне до печатницата преди седем, но все още не бяха правени никакви коректури, а времето напредваше.
Колийн Брофи разтърка очи, опитвайки се да се фокусира върху водещата си статия. Заемаше редакторския пост от две години и все още обичаше работата си, но напрежението никога не я напускаше. Ако вестникът не излезеше навреме, осемдесет бездомни продавачи нямаше да имат какво да продават, а в такива моменти хората започваха да избират кое да пропуснат — закуската, обяда или вечерята.
Така че, когато Брент Фостър — стажант от колежа, прекъсна мислите й за незнайно кой път този ден, Колийн едва укроти желанието си да му отхапе главата и да я погълне цяла.
— Хей, Кол? Искаш ли да погледнеш това? Наистина е интересно. Кол?
— Оправяй се сам, освен ако не е нещо много горещо — отсече тя.
— Тогава нека кажем, че нещо се е подпалило — добави колежанчето.
Тя неохотно обърна глава към него, колкото да надникне над рамото му — едно от малкото предимства да работиш в миниатюрен офис.
Върху монитора му имаше отворен имейл от някой си jason.wexler@georgetown.edu, със заглавие „Лисици в кокошарника“.
— Нямам време за спам, Брент. Нито сега, нито когато и да било. Какво е това?
Младият стажант отмести стола си.
— Просто го прочети. Кол.
41.
до населението на вашингтон, окръг колумбия — в кокошарника има лисици, идват нощем, когато никой не гледа и вземат онова, което не им принадлежи. после ядат плячката си и дебелеят докато мнозина други гладуват и се разболяват, а понякога дори умират.
има само един начин за справяне с лисиците, не се споразомявайте с тях и не се опитвайте да ги разберете, просто изчакайте да дойдат в скривалището ви и им пратете куршум в мозъка, проучвания показват, че умрелите лисици изгубват 100% от желанието си да ви оберат, ха-ха.
винтън пилки длоухи дауни са само началото, има още много такива лисици, те са в нашето правителство, в нашите медии, в нашите училища, църкви, въоръжени служби, на уол стрийт и къде ли още не. те сасипват тази държава, някой може ли да докаже обратното?
до всички лисици, чуйте това. ние сме по петите ви. ще ви преследваме и избиваме, за да сложим край на безчинствата ви. вземете си поука и променете навиците си или ще си платите за това.
бог да благослови съединените американски щати!
подпис — патриот.
Колийн рязко оттласна стола си от компютъра.
— Патриот? Това писмо истинско ли е?
— Странен въпрос задаваш — отвърна колежанчето и отвори втори имейл. — Е, всъщност не е чак толкова странен, но виж и това.
п.с. до „тру прес“ — кажете на вашингтонската полиция че това не е шега. оставихме пръстов отпечатък върху лъвската статуя на паметника пред полицията, близо до ди стрийт. ще съвпадне с онзи, който намериха.
Колийн завъртя стола си и се върна обратно на бюрото си.
— Искаш ли да се обадя в полицията? — попита колежанчето.
— Не, аз ще го направя. Ти се обади в печатницата. Кажи им, че ще закъснеем с един-два дни, но този път ще отпечатаме двайсет хиляди бройки. Плюс още хиляда от миналия брой, с които да задоволим търсенето на първо време.
— Двайсет хиляди?
— Точно така. А ако някои от продавачите започнат да разпитват, кажи им, че ще си струва чакането — каза тя. За пръв път през този ден Колийн се усмихна. — Кажи им, че тази седмица за всички ще има малко повече храна.
42.
Веднага щом разбрах за имейлите до редакцията на вестник „Тру Прес“, се обадих на Анджали Пател — моя стара позната от отдел „Компютърни престъпления“ в Бюрото. С нея работихме заедно по случая с вашингтонския публичен убиец и аз знаех, че умее да пази самообладание в напрегната ситуация.
Малко по-късно двамата с Анджали отидохме в офиса на вестника — единична стая, предоставена им безплатно в църква на „И стрийт“.
— Не можете да ни забраните да отпечатаме тази статия!
Това бяха първите думи на Колийн Брофи веднага щом се представихме. Госпожица Брофи, редактор на вестника, просто продължи да трака по клавиатурата си, докато ние стояхме в помещението заедно с още трима души от персонала, натъпкани в тясното пространство.