— Кой беше първият човек, който отвори тези имейли? — попитах аз.
— Аз — вдигна ръка мърляв младеж с вид на колежанин. Отпред на тениската му имаше надпис: „Мир, справедливост и бира“. — Казвам се Брент Фостър.
— Брент, запознай се с агент Пател — новия ти най-добър приятел — казах. — Сега тя ще хвърли един поглед на компютъра ти. Веднага.
Бях работил с Пател достатъчно дълго, за да знам, че оттук нататък може да се справи и сама.
— Госпожице Брофи? — добавих аз и отворих вратата към коридора. — Имате ли нещо против да поговорим отвън?
Тя неохотно се изправи и взе пакет цигари от бюрото си. Последвах я към дъното на коридора, където тя отвори прозорец и запали цигара.
— Ще съм ви благодарна, ако приключим бързо. Днес имам ужасно много работа — каза тя.
— Разбира се — отвърнах. — Сега обаче, след като вие взехте вашия пай, аз имам нужда от съдействие. Касае се за убийство.
— Разбира се — подчерта тя с ентусиазма на човек, открил херпес на устната си.
Много бездомници — и съответно техните застъпници — са склонни да смятат полицията по-скоро за пречка, отколкото за съюзник. Бях наясно с това и знаех, че няма да е лесно.
— Няма много за разказване — започна тя. — Получихме имейлите преди няколко часа. Едва ли са пратени от това хлапе Уекслър, така че нямам представа кой е авторът.
— Ясно — казах, — но който и да е авторът, той е направил огромна услуга на вашия вестник, не мислите ли? Чудя се дали има някаква връзка, за която бихте могли да се сетите.
— Но писмото изобщо не е лишено от смисъл, не мислите ли?
Със скорострелния си говор и с енергичното си ръкомахане ми напомняше на моя приятел от ФБР Нед Махоуни. Освен това не бях виждал човек, който пуши толкова бързо. Не Нед — Брофи.
— Надявам се, че не възнамерявате да превърнете тези хора в национални герои — казах й.
— Имайте ми малко доверие — защити се тя. — Имам магистърска степен по журналистика от Колумбийския университет. Освен това те нямат нужда да ги превръщаме в каквото и да било. Те вече са известни и вече са герои — за всеки, който има смелостта да го признае.
Пулсът ми леко се ускори.
— Изненадан съм, че го приемате по този начин. Четирима души са мъртви. Тези отрепки не са никакви герои.
— Имате ли представа колко хора умират на улицата всяка година, защото нямат покрив над главите си? — попита тя. — Или защото не могат да си позволят лекарства, да не говорим за преглед при лекар. Тези ваши жертви можеха да направят живота на много хора по-добър, вместо да го влошават, детективе, но не са си мръднали пръста. Грижили са се само за себе си, точка. Не съм почитател на саморазправата, но обичам поезията — а в това има известна доза поезия, не мислите ли?
Тази жена определено не беше глупава. Този случай лесно би могъл да се превърне в медиен кошмар точно поради причините, които тя описваше. И все пак аз не бях дошъл тук да водя дебати. Имах собствен план за действие и никакво време за губене.
— Ще ми трябва списък с имената на всичките ви разпространители, рекламодатели, дарители и служители — казах.
— Няма да стане — веднага отвърна тя.
— Така и предполагах. Можем да изчакаме областния прокурор да придвижи писмените показания, после съдията да подпише призовката, която полицаят да ви връчи лично. Но мога и да се махна от главата ви след пет минути. Не споменахте ли, че имате ужасно много работа?
Тя гневно ме изгледа и загаси цигарата си.
— Болшинството от тези хора изобщо нямат постоянни адреси — каза. — Никога няма да ги откриете всичките.
Свих рамене.
— Още една причина да се заема с това възможно най-скоро.
43.
Петнайсет минути по-късно излязох в двора на църквата и видях гъмжило от медийни микробуси, паркирани по цялата дължина на улицата.
После забелязах Макс Сийгъл. Или по-точно — гърба му.
Говореше с повече от дузина репортери, които блокираха тротоара и попиваха всяка негова дума.
— Нашият отдел за компютърни престъпления разследва всички възможни канали за комуникация — обясняваше той в момента, когато се приближих, — но ние сме склонни да вярваме, че става въпрос за откраднат лаптоп.