— Моля да бъда извинен. Агент Сийгъл? — Той и всички останали се обърнаха към мен, навирайки микрофоните и камерите си право в лицето ми. — Може ли да поговорим за момент?
Сийгъл се ухили до ушите.
— Разбира се — каза. — Извинете ме — добави той към журналистите.
Тръгнах обратно към двора на църквата и го изчаках да ме последва. Тук поне бе малко по-усамотено.
— Какво има, Крос? — попита той веднага щом спряхме.
Обърнах се с гръб към тълпата и заговорих съвсем тихо:
— Трябва по-внимателно да подбираш с кого разговаряш.
— Какво точно имаш предвид? — попита той. — Не те разбирам.
— Имам предвид, че познавам Вашингтон по-добре от теб, както и половината от хората на онзи тротоар. Стю Колинс? Той иска да бъде следващия Удуърд и Бърнстейн, а притежава всичко освен таланта да го направи. Той със сигурност ще те цитира погрешно. Ами Шели Как-й-беше-името, с големия червен микрофон? Плюе Бюрото всеки път, когато й се удаде възможност. Веднъж вече допуснахме изтичане на информация, каквото не можем да си позволим. Аз не искам да рискувам втора подобна грешка. Ти искаш ли?
Той ме погледна така, сякаш говорех на суахили. И тогава получих просветление.
— О, господи! Моля те, кажи ми, че не ти си човекът, който разказа на пресата за онези коли в „Удли Парк“. — Пронизвах го с поглед. — Кажи ми, че греша, Сийгъл.
— Грешиш — веднага каза той. После пристъпи напред и сниши глас. — Не ме обвинявай за неща, които са ти непонятни, детективе. Предупреждавам те…
— Затваряй си устата! — креснах аз както заради „предупреждението“, така и заради факта че успя да ме ядоса. Бях чул достатъчно глупости от устата му за деня.
И все пак незабавно съжалих за избухването си. Целият журналистически корпус ни гледаше от тротоара. Поех въздух и направих втори опит.
— Чуй ме, Макс…
— Имай ми малко доверие, Алекс — прекъсна ме той и отстъпи назад, за да увеличи разстоянието помежду ни.
— Не съм вчерашен. Ще имам предвид онова, което каза, но искам от теб да ми позволиш да върша моята работа така, както аз не ти преча да вършиш твоята.
Той дори се усмихна и протегна ръка, сякаш се опитваше да разсее напрежението, а не да го подклажда. Всички ни гледаха, затова просто поех ръката му, но първоначалното ми впечатление за Сийгъл си остана непроменено: агент с гигантско его, което заслепяваше преценките му, но точно в този момент, за жалост, не можех да направя нищо повече, за да го обуздая.
— Просто внимавай — казах.
— Винаги внимавам — отвърна той. — Внимателен е второто ми име.
44.
— Виждаш ли онзи човек ей там, Мичи? Високият мъж, който говори с костюма?
— Онзи, дето прилича на Мохамед Али?
— Това е ченгето, Алекс Крос. А другият е от ФБР, така си мисля. Просто две прасенца от различни ферми.
— Не ми изглеждат много щастливи — каза Мич.
— Това е така, защото търсят нещо, което никога няма да открият. Сега ние сме на върха, приятелче. Само ние двамата, аз и ти. Вече сме недосегаеми.
Мич не успя да сдържи вълнението си и се изкиска.
— Кога е следващият ни удар, Дени?
— Ето това е следващият ни удар. Трябва да разпространим добрата новина, да спечелим хората на наша страна. И после — бам! Изчакваме подходящ момент и отново ги изненадваме. Това е смисълът на цялата тази работа с имейлите — да разпространим добрата новина.
Мич кимна, сякаш разбираше, но дори не се опита да прикрие разочарованието си. Такива мисии не го вълнуваха.
— Не се тревожи — успокои го Дени. — Отново ще яхнеш коня, и то по-скоро, отколкото предполагаш. Междувременно… Хайде де, ще бъде страхотно, довери ми се.
Камионът на печатницата тъкмо спираше до страничния вход на църквата. Носеше се мълва, че новият брой — големият брой на вестника — ще закъснее с няколко дни, затова редакцията печаташе известно количество от миналия си брой, за да задоволи търсенето. Всеки, отзовал се да помогне при разтоварването на камиона, щеше да получи безвъзмездно трийсет допълнителни броя за продажба. Това се равняваше на шейсет долара общо за двамата, а с шейсет долара човек можеше да изкара дяволски дълго време, стига да пожелаеше.