Когато тръгнаха в посока към камиона, от двора на църквата се разнесе вик:
— Затваряй си устата! — Гласът на Алекс Крос.
— Охо — каза Дени. — Явно в рая е възникнал проблем.
— Имаш предвид свинския рай? — каза Мич и този път Дени бе този, който се изкиска.
45.
Сложиха сергията си на един строеж край „Лоугън Съркъл“ и надвечер купчината вестници я нямаше, а джобовете им бяха издути от дребни монети.
Допълнителните пари им стигнаха за два чийзбургера, четвърт бутилка „Джим Бийм“, пакет цигари за всеки, два джойнта марихуана от един познат на площад „Фарагът“ и най-хубавото от всичко — подслон за през нощта в евтин мотел на „Роуд Айланд авеню“.
Дени извади от колата някакъв стар касетофон. Нямаше батерии, но тук можеха да го включат в електрическия контакт и да слушат музика по време на скромното си празненство.
Беше хубаво да лежат по гръб на истински матраци — за разнообразие, — да пушат трева и да не се тревожат дали някой ще изгаси лампите, или ще открадне багажа им посред нощ.
Когато по радиото пуснаха някаква стара песен на „Линърд Скинърд“, Дени наостри уши. Отдавна не ги беше слушал; Мич сигурно я чуваше за пръв път през живота си.
— Чу ли това, Мичи? Слушай текста. Ей за това става въпрос.
— За какво, Дени?
— За свободата, човече. Разликата между нас и онези престъпници, които трепем. Да не би да смяташ, че тези хора са свободни? Няма начин, невъзможно е. Те дори шибаните си носове не бършат, без да се консултират за това с някоя комисия, за да уточнят предварително тъпите подробности. Това не е свобода. Това е шибана котва, вързана около шиите им.
— И мишена върху задниците им! — Мич започна да се киска като малко дете. Тревата определено му действаше. Очите му изглеждаха като две розови мраморни камъчета. Освен това бе пресушил лъвския пай от уискито.
— Ето, човече. Пий! — каза Дени и отново му връчи бутилката. После просто се отпусна назад и се заслуша в музиката, броейки пукнатините по тавана, докато Мич започна да хърка.
— Ей, Мичи? — каза.
Никакъв отговор.
Дени стана от леглото и го сръчка по рамото.
— Пиян ли си, приятелче? Така изглежда. Така звучиш.
Мич просто се обърна на една страна и продължи да хърка още по-шумно.
— Добре тогава. Дени трябва да свърши една работа. Спи спокойно, човече.
Той пъхна крака в черните си работни ботуши и взе ключа за стаята. Секунда по-късно вече го нямаше.
46.
Дени забърза надолу по Единадесета улица и излезе на улица „М“ в посока към „Томас Съркъл“. Чувстваше се страхотно сам, без да се налага да влачи Мич на гръб, поне веднъж. Хлапето го забавляваше, наистина, но отговорността за него бе истински товар.
Точно след хотел „Уошингтън Плаза“, на сравнително тиха пресечка от „Върмонт авеню“, под една цъфнала киселица, беше паркиран черен „Линкълн Таун Кар“.
Дени прекоси улицата, повървя още малко, после се върна обратно. Когато стигна до колата, отвори задната врата и влезе вътре.
— Закъсня. Къде беше?
Лицето му за свръзка бе винаги един и същ човек, с едно и също недружелюбно отношение. Представяше се като Закари, без значение как се казваше всъщност. Истинското му име нямаше значение. За Дени — който всъщност не се казваше Дени — този задник не беше нищо повече от едно добре платено магаре в костюм „Бриони“.
— Тези неща не се вършат по разписание — каза Дени. — Крайно време е да го проумееш.
Закари не обърна внимание на тона му. Този човек бе като Спок — не даваше никакъв израз на емоциите си.
— Някакви проблеми? — попита. — Нещо, което би трябвало да знам?
— Никакви — отвърна Дени. — Не виждам причина, която да ни спира да преминем към следващия етан.
— А стрелецът?
— Мич? Ти ми кажи, партньоре. Вие лично го одобрихте.
— Как се държи той на бойното поле, Дени? — натърти Закари.
— Държи се точно като боеца, когото очаквах да видя. Ако питаш него, той участва в „Шоуто на Дени и Мич“, нищо повече. Държа го под контрол, всичко е наред.
— Добре, все едно, ние искаме да вземем допълнителни предпазни мерки.