— Разбира се — каза тя и отново ме погледна — за разрешение, предполагам. Всъщност в този момент погледите на всички бяха вперени в мен.
— А защо да не се качим тримата? — казах аз и се изправих, за да ги последвам.
Преди да тръгнем по стълбите, Кристин спря и се обърна към мен. Али хукна нагоре към втория етаж.
— Знам какво си мислиш — каза тя.
— Нима?
— Повярвай ми, не е нищо повече от това, което изглежда. Алекс. Изненадващо посещение. Тази седмица имам конференция във Вашингтон и просто нямах търпение да видя Али.
Не знаех дали да й вярвам, или не. С течение на годините Кристин се бе доказала като много непостоянен човек; това включваше и начина, по който се бореше с всички сили за родителските права, а после внезапно се отказа от тях.
— Можеше да се обадиш предварително — казах. — Трябваше да се обадиш, Кристин.
Али буквално изкрещя от най-горното стъпало:
— Хайде, идвайте, хора!
— Идваме, дребосъче! — извиках аз в отговор. Докато се качвахме по стълбите, прошепнах на Кристин: — Това се случва за пръв и последен път. Няма да се повтори. Разбрахме ли се?
— Абсолютно — съгласи се тя и стисна ръката ми. — Заклевам се, да пукна, ако лъжа!
48.
На другия ден имах ужасно много работа и почти не се сетих за Кристин до следобед.
Видях и Бронсън, и Ребека — всеки в различна болница, — проведох няколко допълнителни разговора в „Удли Парк“, направих консултация в кабинета на областния прокурор във връзка с друг случай и най-накрая отделих малко от оскъдното си време, за да седна зад бюрото и да наваксам с част от просрочените си доклади.
После, около три, точно когато си купувах късен сандвич от „Файърхук“, недалеч от „Дейли Билдинг“, получих обаждане от училището на Али.
— Доктор Крос? Обажда се Минди Темпълтън от „Съджърнър Трут“. — Минди работеше като секретарка в училището още по времето, когато Кристин заемаше директорския пост. — Чувствам се малко неловко, но Кристин Джонсън е тук, за да вземе Алекзандър, а не е в списъка на упълномощените за това хора. Просто исках да получа разрешението ви, преди да го пуснем.
— Какво?
Не исках да повишавам тон толкова много, но внезапно осъзнах, че всички в офиса са се обърнали и ме гледат втренчено. Секунда по-късно вече крачех по коридора с телефон до ухото.
— Минди, отговорът е не. Кристин не може да вземе Али, разбираш ли?
— Да, естествено.
— Не искам да те плаша — продължих аз малко по-спокойно. — Просто помоли Кристин да почака, а аз ще дойда възможно най-бързо. Може би след петнайсет минути. Току-що тръгнах.
Още преди да съм затворил, вече тичах към подземния гараж. В главата ми препускаха тревожни мисли. Какво, по дяволите, си мислеше Кристин?
Отдавна ли го планираше?
И какво точно планираше всъщност?
Едно нещо знаех със сигурност — че трябва да стигна до училището по най-бързия възможен начин.
49.
— Аз съм му майка, за бога! Не вършех нищо нередно! Не ме сравнявай с лудите си преследвачи.
Кристин се държеше отбранително от първия миг след пристигането ми. Разправяхме се отвън в коридора, докато Али ни чакаше в директорския кабинет.
— Кристин, за тези неща има правила. Правила, които ти имаше навика да спазваш. Не можеш да се появиш просто така и да очакваш…
— Какво се опитваш да ми кажеш? — прекъсна ме тя. — Бриана Стоун, жената, която почти не познавам, може да взема сина ми от училище, а аз не, така ли? Половината от учителите тук все още знаят коя съм!
— Ти не ме слушаш — казах. Не можех да преценя дали се опитваше да се измъкне от неловката ситуация, или наистина вярваше, че е права. — Какво точно смяташе да правиш с него всъщност?
— О, я не ме гледай така — презрително каза тя. — Щях да ти се обадя.
— Но не го направи. Отново.
— След като излезем от училището, това имах предвид. Щяхме да се разходим, да хапнем сладолед и за вечеря щеше да си е вкъщи. А сега е объркан и тревожен. Нямаше нужда да се стига дотук, Алекс.
Все едно слушах разстроено пиано. Всичко изглеждаше малко прекалено. Дори дрехите й. Днес се бе издокарала много старателно — бял ленен костюм, сандали на висок ток и тежък грим. Впрочем изглеждаше великолепно. Но кого се опитваше да впечатли?