Сампсън кимна.
— Без да навлизам в твърде много подробности… чудим се защо някой би занимавал ума си с това. Може би е маниакален интерес.
— То занимава умовете на много хора, включително и моя — каза тя. — Дзета е същината на хипотезата на Риман, която се смята за най-голямата нерешена математическа задача днес. През 2000 г. институтът „Клей“ обяви награда от един милион долара за този, който успее да я докаже.
— Извинявай… да докаже какво? — попитах. — Не забравяй, че говориш с двама абсолютни аматьори в областта на алгебрата.
Сара изпъна гръб и започна отначало.
— В общи линии става въпрос за описване на честотата и разпределението на всички прости числа до безкрайност — и точно това я прави толкова трудна. Хипотезата е проверявана до първия милиард и половина вероятности, но после човек си задава въпроса: какво е един милиард в сравнение с цяла безкрайност?
— Аха, точно този въпрос си зададох и аз — обади се Сампсън със сериозно изражение на лицето.
Сара се засмя. Изглеждаше почти непроменена от времето, когато брояхме монетите в джобовете си, за да си купим бира. Същата усмивка, същата дълга коса, спускаща се свободно по гърба й.
— А другите две групи числа? — попитах. Онези, които бяха издълбани върху челата на жертвите.
Сара сведе поглед за миг, после се обърна към лаптопа си и въведе по памет числата в Google.
— Аха, сто. Така и предположих. 42-ро и 43-то от мерсеновите числа. Две от най-големите прости числа, открити до този момент.
Записах набързо част от информацията, макар да нямах представа какво точно пиша.
— Добре, следващият въпрос — казах. — И какво от това?
— Какво от това?
— Да приемем, че някой ден някой ще докаже хипотезата на Риман. Какво става после? Толкова ли е важно? Каква е причината?
Сара претегли наум въпросите, преди да отговори.
— Важно е поради две причини, предполагам. Естествено, има някои практически приложения. Криптографията например би могла да постигне революционни успехи с помощта на нещо такова. Писането на кодове и тяхното разгадаване ще се превърне в съвсем различно занимание. Може би вашият математик — който и да е той — има точно това предвид.
— А втората причина? — попитах.
Тя сви рамене.
— Заради самото предизвикателство. Това е един теоретичен връх Еверест — с тази разлика, че Еверест вече е покорен. А това тук не е правено никога. Самият Риман е получил нервно разстройство, а онзи Джон Наш от филма… „Красив ум“? Той е бил маниакално обсебен от тази хипотеза.
Сара се наведе напред в стола си и вдигна листа с числата, за да можем да ги виждаме.
— Нека го формулирам така — обобщи тя. — Ако търсите нещо, което наистина би могло да подлуди един математик, това тук е много добра отправна точка. Това ли правите, Алекс? Търсите луд математик?
59.
Мич и Дени напуснаха Вашингтон в стария бял „Събърбън“ още преди изгрев-слънце — Дени шофираше, както винаги. Предишния ден той бе сервирал на Мич известно количество лесно смилаеми глупости — че е истински мъж, че народът го обича и от сорта, — а Мич ги преглътна с лекота и даже му се усладиха.
В интерес на истината колкото по-малко знаеше Мич относно причината за краткото им пътешествие, толкова по-добре.
Пътят до Джонсънбърг, Пенсилвания, отне около пет часа. Тук хартиените фабрики изпускаха същата кисела воня като онези покрай коритото на Андроскогин, където бе израсъл. Тази дребна подробност го накара да си припомни собствените си бедняшки корени — същите, които бе изтръгнал от земята преди двайсет години. Оттогава бе обиколил света повече от веднъж, а това малко градче го накара да се почувства така, все едно се е върнал у дома — макар да нямаше никакво желание.
— Ами ако не иска да говори с мен, Дени? — попита Мич за около осемдесет и пети път тази сутрин. Колкото повече приближаваха, толкова по-бързо се тресеше коляното му, а ръцете му стискаха жълтата плюшена маймуна в скута му с такава сила, сякаш искаше да удуши проклетото нещо. Тя вече имаше дупка в козината си, тъй като Мич изтръгна електронния етикет в магазина в Алтуна точно преди да напъха играчката под якето си.