Всеки от четирите куршума бе прибран в отделна торбичка върху дълга сгъваема маса. Три от тях бяха в сравнително добро състояние; четвъртият беше смачкан до неузнаваемост по очевидни причини.
— Е, със сигурност са от пушка — веднага заключи Джъргър. — Но тези не са били изстреляни от М-110 като предишните.
Тя взе щипка от масата, избра един от запазените куршуми и го измъкна от торбичката му. После извади от джоба си лупа и огледа основата му.
— Да, така и предположих, 388 — каза. — А виждаш ли тази буква L, гравирана тук? Това показва, че е оригинален „Лапуа Магнум“. Те са специално разработени точно за дългобойна стрелба.
— Можеш ли да прецениш, съдейки по куршумите, какъв модел пушка е използвана? — попитах.
Тя сви рамене.
— Зависи. Ще ги огледам подробно, когато се върна в лабораторията, но предварително мога да ви кажа, че имат изключително здрави обшивки. Нарезите ще са минимални.
— А какви са първите ти впечатления? — попитах. — В момента наистина сме притиснати с времето.
Джъргър пое дълбоко въздух. Не мисля, че обичаше да прави предположения. В основата на цялата й работа стоеше прецизността.
— Ами… ако изключим техническа повреда, не знам какъв мотив би имал някой да се откаже от М-110 и да използва нещо друго. — Тя взе още една торбичка за улики и я огледа. — Не ме разбирай погрешно, това са дяволски добри муниции, но от гледна точка на дългобойната стрелба М-110 е „Ролс-Ройс“, а всичко останало е просто… ами, всичко останало.
— Значи смяташ, че този път стрелецът е различен? — попита Пъркинс, като й разкри малко повече информация, отколкото трябваше.
— Казвам само, че би било малко странно, ако не е различен, това е всичко. Аз не знам каква е мотивацията на стрелеца. Колкото до самото оръжие, мога да кажа, че някои възможности са по-вероятни от други.
— Кои например? — попитах.
Тя веднага ги издекламира.
— М-24, „Ремингтън-700“, TRG-42, PGM-338. Това са едни от най-често употребяваните военни пушки. — После ме погледна право в очите и се усмихна мрачно. — Има и още една. „Бор“. Чувал ли си за нея?
— А трябва ли? — попитах.
— Не е задължително — каза тя и продължи да ме гледа втренчено. — Просто казвам, че би било много странно съвпадение. Модел 338 на тази пушка се нарича „Алекс“.
65.
Кайл Крейг не свали глуповатата усмивка от лицето си — от лицето на Макс Сийгъл — по целия път до Втора улица. Просто не можеше да се контролира. През цялата си кариера и всички свързани с нея превъплъщения никога не се бе забавлявал толкова, колкото тази вечер.
Заслужени аплодисменти получаваше агент Джъргър за това, че схвана връзката с модел „Алекс“, и то толкова бързо!
Може би Бюрото в крайна сметка все още разполагаше с някой и друг остър нож в чекмеджето. Тези тайнствени малки улики бяха станали нещо като негов отличителен белег, но да присъства лично, когато някоя от тях бива открита? Уникална тръпка, меко казано. Тотално размазване.
Ала това беше просто прелюдия. Онази малка драма край реката бе само първата част от бързия двоен удар, който никой не очакваше — а когато го нанесеше, никой нямаше да го усети по-силно от Алекс.
Приготви се, приятелю. Идва!
Кайл затвори входната врата след себе си и погледна часовника. Беше само дванайсет и половина. Слънцето нямаше да изгрее скоро. Все още разполагаше с много време, за да довърши планираното.
66.
Кайл Крейг отключи вратата на мазето и слезе по тясното стълбище до работилницата под къщата. Помещението със стени от шлакобетон не приличаше много на бърлогата на баща му с ламперия от орехово дърво, триметрова камина и дървени стълби на колелца, но вършеше почти същата работа. Широката двойна врата в дъното му позволи да внесе предишния ден нов фризер, тип „ракла“. Той се приближи до него и отвори капака.
Вътре кротичко спеше агент Пател. В общи линии изглеждаше като себе си, само дето се бе вкочанила, но тя и приживе си беше кораво момиче.