— Искаш ли да дойда с теб? — попита сънено тя и се надигна на лакът.
— Не, благодаря. Ще се справя. Но ако можеш да заведеш децата до училите…
— Естествено. Нещо друго?
— Един бърз, мръсен секс преди тръгване?
— Запазвам си правото за друг път — рече тя. — Сампсън те чака. Сега тръгвай, преди да сме направили нещо, за което няма да съжаляваме.
Няколко минути по-късно вече ме нямаше. Наложи се да махна на разтревожената охрана, когато ме видяха да подтичвам по алеята. Само няколко часа по-рано бях минал покрай тях — само че в обратна посока и капнал от умора.
— Здравейте, момчета. Реджина току-що се събуди — казах. — Очаквайте кафето си.
— А бисквити? — попита единият.
— Не се и съмнявам — отвърнах аз и се усмихнах.
Съзнавах обаче, че нещата вече излизаха извън контрол. Знаех какво е да работиш под стрес от сутрин до вечер, но да излезеш от къщата, преди мама Нана да е влязла в кухнята си? Ето това е дефиницията за „рано“.
68.
Когато пристигнах на „Юниън Стейшън“, всички ранни сутрешни автобуси бяха наредени отпред на улицата.
Сампсън вече беше затворил задния терминал, а навсякъде щъкаха пътни полицаи в оранжеви жилетки, които насочваха хората в правилната посока. Поредното колосално главоболие — само че този път на чужда глава.
Паркирах отзад и се качих до просторната главна площадка на закрития паркинг. Сампсън ме чакаше — с по едно голямо кафе във всяка ръка.
— Мразя този момент, захарче. Ужасно много го мразя — каза той и ми подаде дозата ми сутрешно гориво.
Тръгнахме към дъното, където се виждаше редица от огромни кафяви контейнери за боклук, долепени до стената към „Ейч стрийт“. Само един от тях беше отворен.
— Този път жертвата е гола — въведе ме в случая Сампсън. — А всички числа са изписани по гърба й. Ще ги видиш. Освен това изглежда намушкана с нож, а не пребита до смърт. Общо взето, доста противна работа.
— Добре — казах. — Да видим какво имаме тук. — Нахлузих ръкавиците си и пристъпих напред, за да огледам пораженията.
Жената лежеше по очи върху отпадъците — предимно найлонови торби с боклук от терминала. Числата бяха издълбани в кожата й в две успоредни редици от двете страни на гръбнака. Не беше уравнение обаче, а нещо съвсем различно.
N38 55’46.1598
W94 40’3.5256
— Това GPS координати ли са? — попитах.
— Любопитно ми е да разбера кое е указаното място, ако изобщо има такова — отвърна Сампсън. — Този човек се развихря, Алекс.
— Някой местил ли е тялото?
— Съдебният лекар все още не е пристигнал. Не знам какво го е забавило, но мисля, че не можем да чакаме повече.
— Съгласен съм. Ама че начин да започне човек деня си! Ела да ми помогнеш.
Двамата поехме дълбоко въздух и влязохме в контейнера. Едва успявахме да се задържим прави върху движещите се под краката ни торби, камо ли да се опитваме да запазим обстановката непокътната. Затова просто хванахме жертвата и внимателно я обърнахме по гръб.
Шокът от гледката подкоси краката ми и аз залитнах назад. Надвесих се над ръба на контейнера и — за пръв път от доста време — едва задържах съдържанието на стомаха си.
Сампсън веднага дойде при мен.
— Алекс, добре ли си? Какво стана?
Усетих метален вкус в устата си; зави ми се свят от притока на адреналин, от този толкова неочакван удар.
— Тя е агент, Джон. От Бюрото. Помниш ли я? Случаят с Публичния убиец? Това е Анджали Пател.
69.
Горката Анджали.
Дявол да го вземе! Как се случи това? Как, по дяволите, можа да се случи?
Има нещо неизбежно в това да познаваш жертвата, особено при брутално убийство като това. В главата ти упорито напират нежелани въпроси: Очаквала ли го е? Много ли е страдала? Дълго ли се е мъчила?
Стараех се да си повтарям, че издълбаните в плътта цифри би трябвало да са направени след смъртта, но точно в момента тази мисъл изобщо не ме успокояваше. Най-доброто, което можех да направя за Пател, бе да се концентрирам върху работата си по този случай възможно най-обективно, въпреки заплетените обстоятелства.