Именно с въпросната „Берета“ Бронсън Джеймс бе направил опит за въоръжен грабеж. Първоначално смятах, че Пук-Пук го е получил на улицата от някой член на престъпна групировка, но също толкова вероятно бе да му го е дал Кайл Крейг. Знаех, че Кайл харесва „Берета“, а той знаеше, че аз го знам.
— Аз съм доказателството — казах. — Той ми се обажда по телефона. Той ми отправя заплахи. Той е обсебен от мен, Рон. В неговото съзнание аз съм единственият, който някога го е побеждавал, а Кайл Крейг е много чувствителен на тази тема.
— А какво ще кажеш за онези негови последователи? Просто разсъждавам. — Бърнс говореше на мен, но същевременно и на дузина други агенти, които си водеха записки или тракаха по клавиатурите на лаптопите си, докато го слушаха. — Човекът има почитатели, които го боготворят, а някои от тях са готови да умрат по негова команда. И преди се е случвало. Как можем да сме сигурни, че не е удостоил някого от тях с честта да извърши тези убийства?
— Можем, защото тези убийства са послания към мен — бавно казах аз. — Това е онази част, която Кайл би искал да запази за себе си.
— Дори и така да е — Бърнс спря да крачи из залата и седна, — в момента се отклоняваме от темата. Без значение дали Кайл е извършил тези убийства лично, или не, нашата задача е, общо взето, една и съща. Продължаваме да разследваме местопрестъпленията. Продължаваме да сме нащрек и правим всичко възможно хората ни да са максимално подготвени за следващия му удар.
— Това не е достатъчно. По дяволите! — извиках аз и пометох с ръка записките си от бюрото, а заедно с тях и някои чужди. И мигновено се разкаях за реакцията си.
— Съжалявам — извиних се. — Наистина съжалявам.
Наведох се да събера хартиите, но Бърнс протегна ръка и ме накара да се изправя.
— Вземи си кратка почивка. Иди да хапнеш нещо. Точно в момента няма какво повече да направиш.
Имаше право, независимо дали ми харесваше, или не. Чувствах се изтощен от умора и леко засрамен. Определено имах нужда да си отида у дома. Прибрах нещата си и тръгнах към вратата.
Докато чаках асансьора, усетих вибрациите на телефона си за незнайно кой път този ден. От сутринта непрекъснато се обаждаха колеги от управлението, Сампсън, Бри, Нана…
Ала този път на екрана пишеше „Един. Приятел“.
— Алекс Крос — отговорих аз и веднага тръгнах обратно към оперативния център.
— Здравей, Алекс — каза Кайл Крейг. — Затънали сме до гуша, а?
71.
— Номерът, от който ти звъня, е кодиран, така че не си прави труда да опитваш каквото и да било — продължи Кайл. — Така, ако съм преценил правилно, точно в момента се намираш в търбуха на звяра. Така ли е? И не ме пускай на високоговорител, защото ще затворя веднага.
Влязох в конферентната зала, жестикулирайки като луд, за да им дам да разберат, че се случва нещо важно. Агентите започнаха да се суетят, макар че не можеха да направят кой знае какво. Изобщо не се съмнявах, че Кайл казваше истината за кодирания телефон.
Някой ми подаде бележник и писалка, Бърнс седна до мен и долепи ухо до слушалката, а един от сътрудниците му дотича при нас с лаптопа си и започна да записва онова, което успееше да чуе.
— Кайл, ти уби Анджали Пател и Нелсън Тамбур, нали?
— Опасявам се, че да.
— А Бронсън Джеймс? — попитах. — И това ли е твое дело?
— Беше забележително хлапе, нали? Вече е зеленчукова супа.
Голямата ми грешка предишния път с Кайл бе да изпусна нервите си по време на преследването. Сега бях твърдо решен да не го допускам, но в сърцето ми пулсираше такава омраза, каквато не бях изпитвал към никого през целия си живот.
— Виждаш ли мащабите на пораженията, които ти създаваш? — продължи той. — Съзнаваш ли колко по-добра съдба щяха да имат тези хора, ако ти просто не съществуваше.
— Виждам един човек, който е обсебен от мен — казах.
— Не е вярно — отвърна той. — Намирам те за очарователен, макар и да си негър. Ако не беше така, досега да си мъртъв, а Тамбур, Пател и малкият Бронсън Джеймс щяха да се чудят какво да закусват утре. Това е голям комплимент, наистина. Не са много хората, които заслужават да им отделя от времето си.