Гласът му звучеше почти… игриво? Изглеждаше в особено добро настроение. Очевидно убиването на хора му действаше така. Освен това Кайл обожаваше да говори за себе си.
— Мога ли да те попитам нещо?
— Интересно. Обикновено не искаш позволение. Давай, Алекс, питай!
— Гризе ме любопитство относно начина, по който уби Тамбур и Пател. Не е в твой стил да имитираш някого…
— Не — веднага отвърна той. — Обикновено е обратното, не си ли съгласен?
— Но в случая направи точно това. Два пъти.
— Та какъв е въпросът ти, Алекс?
— Търсил ли си контакт с тях, Кайл? — попитах. — С оригиналните убийци. Те твои хора ли са, Кайл?
Той се замисли за секунда, може би се опитваше да забави темпото на разговора. А може би скалъпваше лъжа?
— Не съм ги търсил, и те не са — каза най-после той. — Този Патриот ми е малко банален. Но другият, с числата? Ето това вече е интересно. Ще призная, че не бих отказал малко тет-а-тет с този момък.
— Значи не познаваш нито един от двамата? — попитах.
Последва още една дълга пауза.
— Алекс Крос, съвет ли искаш от мен?
— Ти беше добър агент — казах. — Помниш ли? Давал си ми добри съвети.
— Разбира се. Това беше вторият най-лош период от живота ми. Първият бе престоят ми в така наречения „Супермакс“ на затвора „Флорънс“ — за който трябва да благодаря на теб. — Той замълча, пое дъх и бавно издиша. — И кръгът се затваря, нали?
— Да — отвърнах. — Изглежда целият ти живот се върти около това да ми отмъстиш.
— Нещо такова.
— Тогава защо е цялото това тичане наоколо и всичките тези игри, Кайл? Какво чакаш?
— Вдъхновение, предполагам — каза той без следа от ирония. — Това е красотата на сътворението и въображението. Да останеш отворен за онова, което предстои. Колкото по-опитен е артистът, толкова по-способен е да улови момента.
— Значи сега си артист?
— Винаги съм бил, предполагам — отвърна той. — Просто ставам все по-добър, това е. Би било глупаво да се откажа точно когато съм на върха. Но едно ще ти кажа, приятелю…
— Какво е то?
— Когато дойде краят, повярвай ми, и двамата ще го усетим.
Четвърта част
Последна мишена, последни стратегии
72.
Същата сутрин, на тръгване от Вашингтон в стария бял „Събърбън“, Дени видя в страничното огледало пушека, който излизаше от ауспуха, но не му обърна внимание. Със стара таратайка като тази просто не беше необходимо да се тревожи за дребни неизправности.
Сега, на три часа и половина разстояние от къщи, хълцането звучеше по-скоро като предсмъртно хъркане. От двигателя се носеше добре познато дрънчене.
Когато отбиха встрани от Шосе 70, Мич вдигна поглед от списанието „Пентхаус“, което бе отмъкнал от рафта на последната бензиностанция.
— Какво става, Дени? Този звук не ми харесва.
— Уплътнението на главата си заминава, Мич, не чуваш ли? — каза Дени. Не бе за вярване колко наблюдателен можеше да бъде Мич през мерника на пушка и колко безпомощен в почти всички останали житейски аспекти.
Една бърза проверка под капака потвърди подозренията на Дени, но той изчака да потеглят обратно по магистралата, преди да повдигне въпроса пред Мич.
— Виж сега, не искам да те плаша, приятелче, но старият вълшебен автобус няма да ни закара до Вашингтон. Страхувам се, че ще се наложи да го зарежем по пътя.
Лицето на Мич грейна от радост като на малко дете.
— Знам къде можем да го направим! — каза. — Преди редовно ходех на лов там, Дени. Жив човек не съм срещал, никога.
— Мисля си да го оставим на дългосрочен паркинг на летището и да си тръгнем — предложи Дени. — Докато някой се сети какво става, ние вече ще сме офейкали безвъзвратно.
Ала Мич държеше на своето.
— Дени, хайде де! Моля те! — Вече седеше, обърнат на една страна в седалката си, и дърпаше ръкава на Дени като някой хлапак. — Защо просто не вземем да… да удавим тази бракма, човече? Да се отървем от нея веднъж завинаги.
Дени изобщо не се изненада от предложението му. От полицейската проверка насам параноята на Мич относно събърбъна ставаше все по-мъчителна. Започваше да става досадно.