— Съжалявам, че повдигнах въпроса, госпожо Тали. Не исках да…
— Не, не — прекъсна го тя и пропъди с ръка още един рояк невидими мухи. — Всичко е наред, наистина. Той беше добър човек.
— Добър човек, оставил след себе си чудесен син — добави Дени.
На лицето на госпожа Тали изгря усмивка.
— Така е, знам — каза тя и потупа широките рамене на Мич, докато минаваше покрай него от хладилника към кухненския плот с торба лук в ръка.
Дени видя как коляното на Мич започна нервно да се тресе под масата.
74.
Дори и без предизвестие, Бърнис Тали успя набързо да спретне чаудър по рецепта от Нова Англия, топъл хляб, салата и няколко картофа на микровълнова фурна, върху които имаше какво ли не — от масло и сметана до канадски бекон. Това беше най-вкусната вечеря, която Дени бе ял от началото на цялата тази каша — спане по приюти и в онзи раздрънкан „Събърбън“, който вече го нямаше, слава богу! Той доволно се тъпчеше, докато госпожа Тали бърбореше за някакви абсолютно непознати хора. Мич предимно слушаше.
Накрая, секунди след като бе погълнал огромна порция ванилов сладолед, обилно полят с шоколадов сос. Дени се облегна назад и изпружи крака.
— Госпожо, великолепна вечеря! — възкликна той.
Лицето на госпожа Тали грейна от радост.
— Още не си опитал прословутите ми гофрети — каза тя.
— Ние няма да нощуваме тук, мамо — рече Мич по-скоро на сладоледа си, отколкото на нея.
Лицето на жената веднага помръкна.
— Как така? Къде ще ходите в девет и половина вечерта?
— Тъкмо се връщаме от една конференция в Ню Йорк — бързо се намеси Дени. — Мич реши, че би било хубаво да се отбием, но утре сутрин трябва да сме обратно в Кливланд. Ще шофирам цяла нощ, за да стигнем навреме за работа.
— Разбирам — тихо каза тя, ала мъката в гласа й се усещаше.
— Знаете ли какво… — Дени се надигна и започна да прибира чиниите. — Защо вие двамата не отидете да си поприказвате във всекидневната? Аз ще почистя тук.
— Не, не… — започна тя, но в крайна сметка той успя да я придума да излезе от стаята.
Щом остана сам, Дени нахлузи жълтите й гумени ръкавици и изми всички чинии на ръка. Избърса мивката, плотовете, масата, хладилника, както й двете бирени бутилки, които беше изпил. После напъха ръкавиците в джоба си.
Половин час по-късно двамата с Мич вече крачеха към колата.
— Симпатична дама, добър човек и прекрасен готвач — каза Дени. — Съжалявам, че не можем да останем по-дълго.
— Всичко е наред — отвърна Мич. — Имаме работа за вършене във Вашингтон.
Дени го тупна приятелски по рамото за тези му думи. По всичко изглеждаше, че Мич започваше да се концентрира и да идва на себе си.
Щом стигнаха до бордюра. Дени рязко спря и щракна с пръсти.
— Чакай малко. Забравих портфейла си в кухнята. Веднага се връщам.
— Аз ще го взема — предложи Мич, но Дени го спря.
— Лоша идея, Мичи. Видя лицето на майка си току-що. Не искаш да я разплакваш отново, нали?
— Не… предполагам — каза Мич.
— Разбира се, че не искаш. А сега се настани удобно в колата и не излизай от там. Ще се върна за нула време.
75.
Прекарвах колкото се може повече време вкъщи, включително и часовете за канцеларска работа. Покрай Кайл Крейг, патриотите снайперисти и тези нови убийства с числата таванският ми кабинет преливаше от материали по случаите като никога досега. Това включваше купища снимки от местопрестъпленията, затова казах на децата, че достъпът до кабинета на татко се забранява за неопределено време — което обясняваше и телефонното обаждане, което получих от Джени онзи следобед.
— Здравей, Алекс, на телефона е Джанел Прокудената. Обаждам се от далечните земи на втория етаж.
Дъщеря ми винаги е била дървен философ със страхотно чувство за хумор. Аз просто се опитвам да й подражавам.
— Привет, Джанел. Как вървят нещата на долната земя?
— Имаш посетител, татко — каза тя, вече делово. — На входната врата те чака мъж на име Сийгъл. Агент от ФБР.
Отначало помислих, че не съм я чул добре. Какво търсеше Макс Сийгъл в къщата ми? Последното ни спречкване бе най-лошото от всички досегашни.
— Татко?