Отвътре излезе руса жена в полицейска униформа и ми махна за поздрав.
— Детектив Крос?
— Да?
— Аз съм полицай Гуаданьо. Детектив Кауън ме помоли да ви открия и да се върна с вас по най-бързия начин. В града имаме убийство, жена на име Бърнис Тали.
Очевидно искаше да ми каже, че Кауън вече не работи по моя случай.
— Можеш ли да ме придружиш до паркинга за конфискувани автомобили, или трябва да получа разрешение от някого? — попитах.
— Не — отговори тя. — Имам предвид… не сте ме разбрали правилно. Кауън иска да дойдете на местопрестъплението. Той смята, че убийството на госпожа Тали може да има връзка с вашия случай.
— Със събърбъна? — недоумявах. — Или със снайперистите?
Жената смутено заопипва ръба на шапката си. Изглеждаше леко притеснена.
— Вероятно и с двете — каза. — Може да се окаже случайност, но преди две години съпругът на същата тази жена беше открит мъртъв — застрелян — точно на това място. — Тя посочи към малка горичка на трийсетина метра от нас. — Тогава съдебният лекар го определи като инцидент по време на лов, но извършителят остана неизвестен. Кауън смята, че който и да е бутнал онзи събърбън във водата, не е дошъл на това място случайно. Честно казано, при нас убийствата са рядко срещано явление. Като основен заподозрян и за двата смъртни случая той посочва сина — Мичъл Тали.
Тя замълча, подпря ръка на отворената врата и ме погледна право в очите.
— Детективе, може и да не ми влиза в работата, но смятате ли, че е възможно това да е вашият вашингтонски стрелец? Следя случая от самото начало.
Предпочетох да премълча.
— Нека първо огледам местопрестъплението, преди да кажа каквото и да било — отвърнах.
Ала отговорът на въпроса й беше да.
79.
Пред дома на Бърнис Тали имаше две патрулни коли, когато пристигнахме. Къщата бе опасана с полицейска лента, а съседите наблюдаваха случващото се от тротоарите. Изобщо не се съмнявах, че всички до един щяха да заключат вратите и прозорците си не само тази нощ, а много нощи занапред.
Моята придружителка ме въведе вътре и ме представи на детектив Скот Кауън, който очевидно командваше парада тук. Беше висок, широкоплещест мъж, с лъскава гола глава, която отразяваше светлината, докато говореше — а той не спираше да говори.
Точно както и по телефона, Кауън ме посрещна с дълъг, но съдържателен монолог.
Госпожа Тали била открита мъртва на пода в кухнята си от момчето, което идвало да коси моравата всяка неделя. Убита с един изстрел от упор в слепоочието, по всяка вероятност с девети калибър. Все още не се знаеше точният час на смъртта, но бе настъпила някъде през последните седемдесет и два часа.
Предполагаше се, че жената е живеела сама, откакто синът й Мичъл напуснал дома преди две години — почти веднага след убийството на бащата. Освен това се носели слухове, че господин Тали старши често посягал на жена си приживе, а може би и на сина си.
— Това може да се приеме за евентуален мотив, поне за смъртта на бащата — добави Кауън. — А що се отнася до причината да дойде тук и да убие майка си, какво ли не бих дал да я узная. А да не забравяме и всичко това тук.
Той посочи към един рафт във всекидневната, претрупан с трофеи и медали. Забелязах, че всичките бяха награди за стрелба — от клуб „Пушка и пистолет“ в Ню Джърси, от Националната оръжейна асоциация, от различни състезания на петдесет и триста метра, награди за умения в стрелба по мишена. Болшинството бяха за първо място, а останалите — за второ и трето.
— Хлапето е шампион — каза Кауън. — Някакъв феномен или нещо такова. И същевременно малко… сещаш се. Малоумен.
Той посочи към една от помощните масички, на която имаше снимка в рамка.
— Това е той, може би с десетина години по-млад. Търсим нещо по-актуално, което да използваме.
Момчето от снимката изглеждаше на около шестнайсет. Имаше обло лице, почти херувимско, с изключение на глуповатия поглед и жалкия опит за мустак. Трудно ми беше да си представя, че някой го е приемал толкова сериозно на неговата възраст.
Оръжията са неговата сила — помислих си. — винаги са били.
Отново огледах всички трофеи и награди. Това сигурно бе единственото нещо, което Мичъл Тали умееше да прави добре. Единственото умение, което притежаваше. На фона на цялата ситуация нещата като че ли придобиваха смисъл.