— Има ли причина да разбираме за това чак сега? — попитах. — Изминали са повече от четиридесет и осем часа. Какъв е бил проблемът?
— Системата не сверява автоматично данните от летището. Събраната информация се сваля веднъж на ден, от понеделник до петък. Това го получих преди няколко минути. И все пак, Алекс, крайният извод? Предполагам, че твоите птички са се прибрали в гнездото да спят.
— Предполагам, че си прав — казах аз и тръгнах обратно към кабинета си.
Ала още преди да съм стигнал до бюрото си, вълнението ми започна да отстъпва място на друг вид емоция. В най-добрия случай това беше нож с две остриета. Имайки предвид затягащия се обръч около Тали и Хенеси, точно в момента нямаше много причини, поради които те биха се върнали във Вашингтон. По всяка вероятност, ако скоро не откриехме поне единия от тях, някоя друга лисица в кокошарника щеше да получи куршум в мозъка.
Нищо не помага по-добре в работата така, както мъничко напрежение, нали?
83.
Беше малко след полунощ, когато Дени се приближи до черния „Линкълн Таун Кар“, паркиран на „Върмонт авеню“, отвори вратата и влезе вътре. Човекът, когото познаваше само с името Закари, го чакаше. Безименният шофьор и главорез на Закари седеше с лице към волана.
— Времето ни изтича — директно започна Дени. — Трябва да приключваме с тази работа, преди нещата да са се взривили.
— Съгласни сме — каза Закари. Все едно беше негово решение. Все едно великанът в кулата от слонова кост — който и да бе той — не дърпаше конците, не пишеше чековете и не раздаваше заповедите.
Закари бръкна в джоба на гърба на предната седалка, измъкна оттам обикновен плик от кафява хартия и му го подаде.
— Това ще бъде последната ни спогодба — каза. — Хайде, отвори го.
Спогодба. Този човек се вземаше твърде насериозно.
В плика имаше две досиета, ако изобщо можеха да се нарекат така — няколко снимки, малко текст и няколко карти от Google, изрязани и залепени върху копирна хартия като нечий скапан училищен проект за домашна работа. Където и да харчеше милиардите си големият шеф, със сигурност не отделяше нищо за документална подготовка на спогодбите си.
Затова пък имената на досиетата бяха просто впечатляващи.
— Гледай ти! — възкликна Дени. — Изглежда, твоят човек иска да си отиде с гръм и трясък. Шегичка. Без допълнително таксуване.
Закари намести претенциозните си очила с рогови рамки малко по-нагоре на носа си.
— Просто… се съсредоточи върху материала — каза.
Би било хубаво да разтърси този човек поне веднъж. Нищо сериозно, просто колкото да предизвика някакво изражение върху лицето му. Каквото и да било изражение би му се отразило добре.
Но моментът не бе подходящ за изпълнения, тип волна програма. Затова Дени замълча и отдели няколко минути, за да попие информацията. После пъхна плика обратно в джоба на седалката и се облегна назад.
Следваше рутинната част. Закари се протегна към предната седалка, взе брезентовата торба от господин Ярка Индивидуалност и я постави на облегалката помежду им. Дени я взе.
И веднага усети колко е лека.
— Какво, по дяволите, е това? — ядоса се той и я пусна обратно.
— Това — отвърна Закари — е една трета. Ще получиш останалото после. Този път ще процедираме малко по-различно.
— О, да, бъди сигурен! — каза той и в следващия миг, съвсем неочаквано, шофьорът скочи от мястото си, протегна ръка през облегалката и насочи тлъсто 45-милиметрово дуло в лицето на Дени. Той дори усети лека миризма на барут, което значеше, че оръжието е било използвано съвсем наскоро.
— Сега ме чуй — заговори Закари. Гласът му звучеше като котешко мъркаме. — Ще си получиш цялата обещана сума. Единствената промяна тук е в нашите условия на доставка.
— Пълни глупости! — каза Дени. — Това, което правите в момента с мен, е недопустимо.
— Просто мълчи и слушай — продължи Закари. — Проявата ви на непрофесионализъм в Ню Джърси не бе приета добре, Стивън. Сега, когато властите знаят кои сте, това е просто добро бизнес предложение. Е, ще приключим ли успешно с тази работа, или не?
Въпросът бе риторичен — и Дени не отговори. Вместо това протегна ръка и взе отново торбата. Достатъчно красноречива реакция. Дулото на пистолета се отдръпна от лицето му, а шофьорът се върна на мястото си.
— Видя ли колата, паркирана зад нас? — кротко попита Закари, все едно седяха и водеха приятелски разговор от самото начало.
Да, видя я — старо синьо комби „Субару“ с регистрационни табели от щата Вирджиния. Никога не бе преставал да бъде много наблюдателен.
— Какво за нея? — попита той.
— Трябва да се махнете от града. Вземи Мич и идете на някое усамотено място — Западна Вирджиния или където прецениш, че ще е най-добре.
— Просто ей така? А какво да кажа на Мич? — попита Дени. — Той и бездруго вече задава твърде много въпроси.
— Сигурен съм, че ще измислиш нещо. Вземи и това. — Закари му подаде сребрист телефон „Нокия“, най-вероятно кодиран. — Дръж го изключен, но го проверявай по няколко пъти на ден. И бъди готов да тръгнеш, когато ти кажем.
— Питам от чисто любопитство — рече Дени. — Защо говориш в множествено число? Ти изобщо знаеш ли за кого работиш?
Закари се протегна и отвори вратата от страната на Дени. Бяха приключили.
— Това е големият ти удар, Дени — каза. — Не го прецаквай. Никакви грешки повече.