85.
Нашият беглец бе стигнал почти до ъгъла, когато двамата със Сампсън излязохме навън. Изглеждаше на около петдесет, но се движеше доста бързо за годините си.
— По дяволите… по дяволите…
Преследването пеш е ужасна работа. Наистина. Независимо от обстоятелствата, това е последното нещо, което човек би искал да прави в края на дълъг работен ден. А ето че точно в момента двамата със Сампсън си скъсвахме задниците от тичане подир някакъв луд.
Извиках му няколко пъти да спре, но това очевидно не влизаше в плановете му.
Автомобилното задръстване по „Ди стрийт“ му помогна да пресече улицата сравнително лесно.
Втурнах се след него и успях да се шмугна между едно такси и камион на ЕМКОР. В същото време няколко мъже, насядали на пластмасови столове пред приюта, крещяха след нас:
— Тичай, момче! Тичай!
— Дай, дай, дай, дай, дай!
Предположих, че не подкрепят мен.
Той продължи да тича към малкия парк до Министерството на труда, който пресичаше по диагонал високите сгради в посока към „Индиана авеню“, но нямаше късмета да стигне толкова далеч.
Тук теренът беше терасиран и когато той се покатери на първата подпорна стена, това го забави достатъчно, за да го настигна. Улових го за раменете, дръпнах го назад и двамата се стоварихме тежко на тревата. Слава богу, че вече не бяхме на тротоара.
Той веднага започна да се усуква в ръцете ми, за да се измъкне, после се опита и да ме ухапе. Сампсън дотича запъхтян и притисна гърба му с коляно, а аз се изправих.
— Не се съпротивлявайте, господине! — извика Джон, когато започнах да го обискирам.
— Не! Не! Моля ви! — крещеше той с лице към тревата. — Нищо не съм направил! Аз съм невинен човек!
— Какво е това? — попитах аз и измъкнах от джоба на мръсното му палто нож. Увит в тоалетна хартия и опакован с тиксо.
— Не го конфискувайте! — каза. — Моля ви! Това е моя лична вещ!
— Не го конфискувам — отвърнах. — Просто ще го задържа за известно време.
Помогнах му да се изправи на крака и го поведох към стената, за да поседне.
— Господине, имате ли нужда от медицинска помощ? — попитах. Беше ожулил челото си при падането. Стана ми малко съвестно. Дожаля ми за този човек, който седеше пред мен и трепереше. Без значение, че само допреди минута се бореше с всички сили и се опитваше да отхапе един от пръстите ми.
— Не — каза. — Не.
— Сигурен ли сте?
— Не съм длъжен да говоря с вас. Няма причина да ме арестувате.
Говореше добър английски, макар и малко приповдигнат. И очевидно не беше толкова луд, колкото си помислих в началото, въпреки че продължаваше да избягва погледа ми.
— Ами това? — попитах аз и кимнах към ножа. После го подадох на Сампсън. — Виж какво, ти току-що избяга от вечерята си. Искаш ли хотдог? Нещо за пиене?
— Не съм длъжен да говоря с вас — повтори той.
— Да, това го разбрах. Кока-кола добре ли е?
Той кимна, като продължаваше да гледа към земята.
— Един хотдог и една кока-кола — каза Сампсън и се запъти към подвижните павилиони на „Ди стрийт“. На отсрещния тротоар стоеше Сийгъл със своите хора и чакаше да разбере какво се е случило. Макс спазваше дистанция, помислих си. Ето една промяна в положителна насока.
— Чуй ме — казах. — Направи ти впечатление, че не съм те питал за името ти, нали? Единственото ми желание е да открия човека от снимката. И смятам, че ти знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш.
— Не — продължи да упорства той. — Не, не. Аз съм само един беден човек.
— Тогава защо избяга? — попитах.
Но той не отговори, а аз не можех да го насилвам. Тук беше прав. Интуицията ми не беше достатъчно основание за арест.
Освен това имаше и други начини за получаване на информация.
Когато Сампсън се върна с хотдога, човекът го излапа на три хапки, пресуши безалкохолното на един дъх и се изправи.
— Свободен съм да си ходя, нали? — попита.
— Ето визитката ми — казах. — В случай че промениш решението си.
Подадох му я, а Сампсън му върна ножа.