Дени наблюдаваше улицата през бинокъла си.
— Изобилие от лисици в кокошарника тази вечер, не мислиш ли?
— Предполагам — отвърна Мич. — Аз мислех, че ще има стълпотворение от известни хора, а не разпознавам никого.
— Е, ти също си много известен напоследък, но никой не знае как точно изглеждаш — каза Дени.
Мич се усмихна.
— Така е, прав си. Печелиш точка.
Рам Емануел и съпругата му тъкмо пристигаха. Лидерът на малцинството в Камарата на представителите и временният президент на Сената се бяха появили заедно преди минута за крайно необходимата обща снимка насред напрегната законодателна сесия.
Всеки излизаше от колата си, пресичаше червените плочки на тротоара — може би шест крачки, не повече — и се озоваваше под стъклената козирка пред главния вход на театъра.
Най-после, в осем без десет, Дени забеляза онзи, когото търсеше. До тротоара спря къса лимузина „Мерцедес“.
Шофьорът излезе, заобиколи автомобила, за да отвори вратата, и почитаемата Корнелия Съмърс се появи в полезрението.
— Ето, Мич, на десет часа. Дълга синя рокля, излиза от мерцедеса.
Точно зад нея се изправи съдия Джордж Понти. Двамата се спряха точно колкото трябваше, за да помахат самоуверено на журналистите и зяпачите, събрани зад полицейските заграждения на тротоара. Дори от разстояние Дени забеляза, че двамата се чувстваха неловко в тази обстановка.
— Номер две е с прошарената коса и смокинга.
Мич вече бе заел поза.
— Видях ги.
— Готов ли е стрелецът?
Съмърс хвана Понти под ръка и двамата се обърнаха, за да тръгнат към входа, от който ги деляха само няколко крачки.
— Готов е — отвърна Мич.
— Стреляй.
Пушката издаде познатото остро пукане, когато куршумът премина през заглушителя със скорост деветстотин метра в секунда. В практически същия момент Корнелия Съмърс се свлече на земята с малко червено петно точно над лявото си ухо.
Съдия Понти залитна, когато тя се изплъзна от ръката му, и по тази причина вторият изстрел пропусна мишената. Стъклената врата на около три метра разстояние от главата на мъжа се разби на милион късчета.
— Хайде пак — каза Дени. — Сега!
Съдията от Върховния съд тъкмо се бе обърнал към колата. Вече посягаше с една ръка към вратата.
— Хайде, Мичи, направи го!
— Държа го под прицел — каза Мич.
Последва още едно остро пукане. Този път Понти се срути на земята и по цялата улица пред „Харман“ настъпи тотален хаос.
97.
Дени наблюдаваше улицата, докато Мич разглобяваше оборудването. Вече валеше силно, но това не пречеше на стотините хора в елегантно вечерно облекло да търчат нагоре-надолу по улицата като обезумели хлебарки.
— Какво става, Дени? — Мич вече бе опаковал оптиката, пушката и стойката.
Дени го повика с жест при себе си.
— Ела тук. Трябва да го видиш. Това е твое дело. Просто удивително!
Мич се поколеба, но когато Дени отново му махна с ръка, той остави нещата си на земята и изтича, приведен, до ръба на покрива. После погледна надолу към собственото си творение.
„Харман“ изглеждаше като някаква луксозна лудница. По улицата започваха да прииждат полицейски коли с проблясващи лампи, а единствените хора там долу, които не се движеха, бяха двете тела, проснати на тротоара.
— Знаеш ли как се нарича това? — попита Дени. — Успешно приключила мисия. Не бихме могли да се справим по-добре от това, наистина.
Мич поклати глава.
— Аз се провалих. Дени. Онзи втори изстрел…
— Това вече няма значение. Дай си минутка да осмислиш ситуацията и просто й се наслаждавай. Аз ще подготвя всичко за тръгване.
Дени отстъпи назад и започна да закопчава раниците им, а Мич гледаше улицата като хипнотизиран.
— Не е зле като за няколко часа работа, нали, Мичи?
— Аха — тихо отвърна Мич по-скоро на себе си. — Направо страхотно.
— А кой е героят на тази история, братле?
— Ние двамата, Дени.