Лицето, в което той бе инвестирал толкова много, представляваше абсолютно неузнаваема маска без никакви човешки черти. Всъщност от целия човек не беше останало почти нищо.
Колкото до това дали Кайл бе стрелял нарочно в кислородната бутилка, тепърва ще има да се чудя. Може би мисълта да се върне в килията, му се е сторила твърде тежка. Затворът лесно би могъл да го убие в крайна сметка и Кайл го знаеше.
А може би се бе опитал да вземе и мен със себе си по пътя за оня свят — един последен опит да довърши работата, която той, по незнайно каква причина, бе превърнал в мисията на живота си.
Мисля си, че всъщност знам какви са отговорите на всички тези въпроси, но разбира се, никога няма да съм абсолютно сигурен. А може би ще дойде ден, когато това изобщо няма да ме интересува.
Епилог
Лято
116.
Медийната буря, която ме очакваше у дома, надмина предишната, ако това изобщо беше възможно. Кайл Крейг бе най-издирваният човек в страната и всеки се бореше със зъби и нокти за парченце от тази история. Наложи се да наема услугите на Ракийм Пауъл за още няколко дни, просто за да държа тълпата настрана и да осигуря на семейството си някакво подобие на спокойствие.
Мислех си, че Нана ще избълва някой гневен монолог относно случилото се в Насау, но тя не каза нищо. Всички ние постепенно се върнахме към нормалното си ежедневие, доколкото обстоятелствата го позволяваха.
През следващите няколко дни започнах бавния и системен процес на разговори с децата — заедно и поотделно. Исках те да разберат, че колкото и истинско да беше случилото се, то бе и краят на един период от живота ни.
Мисля, че всеки го разбра по свой собствен начин. До края на двуседмичния ми отпуск всички се чувстваха сравнително добре.
Ала аз вече бях взел решение. Трябваше да съм до тях повече време от преди — или поне за известно време. Пуснах молба за неплатен отпуск до края на лятото и просто се надявах да я приемат. Ако не — щях да измисля нещо друго.
Всъщност сериозно обмислях да напиша втора книга, този път за Кайл Крейг и случая с Мислителя. Кайл беше не само най-голямото предизвикателство в кариерата ми, но и мой приятел — някога. Имах история, при това съдържателна, която исках да разкажа.
Междувременно имах да засаждам слънчогледи и да гледам филми. Чакаха ме уроци по бокс за наваксване в мазето, бейзболни мачове, посещения на музея „Смитсониън“. Дълги вечери до след залез-слънце с приятни разговори и игри на гоу фиш. Това беше новият ми живот, на който исках да се посветя с цялата си любов.
Един нов живот, който да започнем заедно.
117.
Така ми се искаше нещата да можеха да останат такива и лятото никога да не свършва.
Но малко след Четвърти юли получих обаждане от Вашингтонската полиция — нещо, което всички от управлението се кълняха, че не биха направили, независимо от обстоятелствата.
Някакъв детектив от Остин, Тексас, се обаждал на разни хора и ме издирвал. Разследваше убийството на няколко души, много тежко и с много спънки. Ала не ставаше въпрос само за това. Случаят започваше да проявява фрапиращи сходства с един от моите — нещо, което смятах за отдавна приключено.
Въпреки това спазих решението си и му дадох координатите на детектив, с когото бях работил в Далас. Точно в момента аз не бях полицай. Поне до септември.
Ала две седмици по-късно дойде следващото обаждане. Този път от детектив в Сан Франциско — жена на име Боксър. Тя разследваше много странен случай, който също звучеше познато и много приличаше на убийствата, извършени от един психопат, известен като господин Смит. Аз залових Смит лично и видях как умря. Поне така си мислех.
Но това е друга история.