— Не исках да ви обидя… Но съм свикнала на първо място да разчитам на себе си. Ако не умеете да си служите с оръжия, оставете битката на този, който умее.
— Мислиш, че не мога да улуча проклетата мишена?
Блеър отпи още кафе.
— Не знам. Можеш ли?
Обзета от ярост, Глена се завъртя и сипейки ругатни запрати камата.
Прободе външния кръг. И пламна.
— Страхотно! — Блеър сниши кафето. — Мерникът ти е ужасен, но пиротехническото шоу си го бива. — Вдигна ръка с чашата. — Може би ще имаме нужда от нова мишена.
— Бях вбесена — промърмори Глена. — Гняв. — Развълнувано погледна Хойт. — Адреналин. Преди не бяхме разгневени. Бях щастлива. Тя ме ядоса.
— Винаги се радвам да помогна.
— Добра магия, добро оръжие. — Хойт сложи ръка на рамото на Глена, докато мишената гореше. — Колко дълго ще гори?
— О! Почакай.
Глена се отдръпна и се съсредоточи. Вече спокойна, визуализира угасване на огъня. Пламъкът се превърна в струйка дим.
— Трябва да се усъвършенства. Очевидно е, но… — Върна се до мишената и плахо докосна дръжката на камата. Беше затоплена, но не твърде гореща, за да я хване. — Все пак би могло да ни даде значително предимство.
— Дяволски си права — съгласи се Блеър. — Извинявай за шегата за вуду.
— Приемам извинението. — Глена прибра камата. — Ще те помоля за една услуга, Блеър.
— Кажи?
— С Хойт ще поработим върху това сега, но по-късно днес… можеш ли да ме научиш да хвърлям нож като теб?
— Може би не като мен — усмихна се Блеър. — Но мога да те науча да хвърляш по-добре, отколкото сега. Сякаш стреляш по гълъби.
— Имайте предвид, че Кийън ръководи тренировките след залез — намеси се Хойт.
— Вампир обучава хора да убиват вампири. — Блеър поклати глава. — Доста странна логика. Е, и?
— Тренираме и през деня… но няколко часа. Навън, ако има слънце.
— Съдейки по онова, което видях снощи, не сте много напреднали. Не се обиждайте — добави Блеър. — Самата аз се упражнявам по два часа на ден.
— Човекът, който ръководеше дневните тренировки… загубихме го. Лилит.
— Жестоко. Съжалявам, винаги е тежко.
— Мисля, че ти си човекът, който трябва да поеме тази отговорност сега.
— Да ви наставлявам и да ви карам да се потите? — Лицето й засия от задоволство. — Звучи забавно. Само помнете, че вие сте ме помолили, когато започнете да ме мразете. Впрочем къде са другите? Не бива да пропиляваме деня.
— Предполагам, че Мойра е в библиотеката — каза Глена. — Ларкин отиде да поязди. Кийън…
— Досещам се за него. Е, ще направя малка опознавателна експедиция. Ще свикам отбора, когато се върна.
— Гората е гъста. — Глена кимна към дърветата. — Не бива да ходиш много навътре дори денем.
— Не се безпокойте.
Двадесета глава
Блеър обичаше горите. Обичаше да вдъхва уханията им, да съзерцава високите дървета и ритмичната игра на светлини и сенки. Земята бе застлана с приказно зелен килим от мъх и шума, трупала се безчет години. Потокът, който течеше между дърветата, правеше атмосферата още по-приказна. Беше тесен и криволичещ, а водата сякаш пееше, докато се стичаше по скалите.
Беше идвала в Клеър и преди, беше се разхождала из ливадите, горите и хълмовете. Запита се как е могла да пропусне това място, щом от него тръгват корените й. Реши, че не й е било писано да го открие по-рано, а да броди точно сега, когато вече знае.
Вече бе тук, с тези хора.
„Вещицата и магьосникът“, замисли се тя. Изглеждаха изпълнени с любов, свежи и щастливи, сякаш сияеха.
За добро или за лошо — все още не можеше да разбере.
Но знаеше едно. Искаше Глена да успее да създаде огнена кама за нея.
Вещицата бе приятна жена. Със страхотни коси и изтънчен градски стил, който личеше дори в начина, по който съчетава семплите панталони и блузи. Доколкото Блеър можеше да прецени, зад тази външност се криеше забележителен интелект. Онова, което бе сторила предишната вечер, изглеждаше непривично за нея. Да приготви и сервира вечеря, да подреди стаята, в която бе решила да я настани.
Беше надминала себе си и Блеър оценяваше това.
А магьосникът изглеждаше изключително сериозен. Зорко наблюдаваше и не говореше много. Събуждаше уважение. Както и магическата сила, която му пасваше като втора кожа.
По отношение на вампира се чувстваше раздвоена. Можеше да бъде мощен съюзник или враг… Никога не бе допускала, че ще може да гледа на вампир като на съюзник. Все пак бе доловила нещо в изражението му, когато брат му бе заговорил за Нола. То бе издало болката му.
Другата жена бе кротка като мушица. Мечтателна и чувствителна. Все още нямаше установено мнение за нея.