— След онова, до което се докоснахме тази вечер, едва ли някой от нас ще може отново да бъде самонадеян и доволен.
— Всъщност семейството ми, брат ми, не разбираха напълно защо се гордея с този дар. И мисля, че отново няма да разберат напълно цената, която сега плащам за него. Не могат. — Докосна ръката на Хойт. — И той не може. Затова, въпреки че обстоятелствата около нас са различни, разбирам за каква загуба говориш. Изглеждаш ужасно — каза тя по-шеговито. — Мога да облекча болките ти.
— Уморена си. Ще потърпя.
— Не го заслужаваше.
— Не успях да овладея онази сила. Допуснах да излети от мен.
— Не, излетя от двама ни. Кой може да твърди, че не е било писано? — Беше прихванала косите си нагоре, докато тренира и работи, и когато свали шнолите, те се разпуснаха в безпорядък над раменете й. — Слушай, днес научихме нещо, нали? Заедно сме по-силни, отколкото нито аз, нито ти сме подозирали. Отговорността ни сега е да се научим как да контролираме силата, да я насочваме. И повярвай ми — тогава другите ще се отнасят към нас с повече уважение.
Леко се усмихна.
— Звучи малко самодоволно.
— Да, предполагам, че си прав.
Хойт отпи глътка вино и за пръв път от часове се почувства спокоен. Просто седеше в светлата кухня, защитен от нощта отвъд стъклата, и разговаряше с Глена.
Уханието и се носеше във въздуха и галеше сетивата му. Това женствено ухание на земя. Нежната кожа под ясните й зелени очи бе загрозена от признаци на умора.
Кимна към бележника в ръцете й.
— Нова магия?
— Не, нещо по-земно. Списъци. Нужни са ми още запаси. Билки и прочие. А Мойра и Ларкин имат нужда от дрехи. После трябва да измислим елементарни домашни правила. Досега за домакинството се грижехме аз и Кинг. Главно за готвенето. Редът в къщата не се поддържа от само себе си и дори когато човек се готви за война, има нужда от храна и чисти кърпи.
— Има толкова машини, които вършат всичката работа. — Плъзна поглед из кухнята. — Би трябвало да е лесно.
— Така си мислиш.
— Някога тук имаше градина с билки. Все още не съм обиколил земите. — „Твърде дълго отлагам“, призна той пред себе си. Не изгаряше от нетърпение да види какво е променено и какво се е запазило. — Може би Кийън е наредил отново да я засадят. Или аз ще я възстановя. Земята помни.
— Е, това може да влезе в дневния ред за утре. Ти познаваш горите наоколо. Сигурно можеш да ми кажеш откъде да намеря останалото, което ми е необходимо. Ще изляза още утре сутринта.
— Някога знаех — каза той почти на себе си.
— Нужни са ни още оръжия, Хойт. А по-нататък — и още воини, които да ги размахват.
— В Галия ще има армия.
— Да се надяваме. Познавам неколцина като нас, а Кийън навярно познава и други, които бихме могли да превърнем в съмишленици. Може би е време да започнем да набираме доброволци.
— Още вампири? Достатъчно трудно свикнахме да вярваме на Кийън. Що се отнася до други вещици, ние с теб все още се опознаваме взаимно, както узнахме тази вечер трябва да започнем с тези, които вече са с нас. Това е само началото. Но оръжията… Можем да ги създадем, както създадохме кръстовете.
Глена отново вдигна чашата си, отпи и бавно въздъхна.
— Добре. Аз съм за.
— Ще ги вземем със себе си, когато заминем за Галия.
— Като заговорихме за това, кога и как?
— Как? Чрез Танца на боговете. Кога? Не мога да знам. Трябва да вярвам, че ще ни бъде казано, когато дойде времето за това.
— Мислиш ли, че ще можем да се върнем обратно? Ако оживеем? Мислиш ли, че ще можем да се завърнем у дома?
Той я погледна. Скицираше с поглед, прикован в листа, и с уверена ръка. Забеляза, че страните и са бледи от умората и шока от преживяното. Огненочервените и коси се люшваха напред, когато навеждаше глава.
— От кое се боиш повече? — полюбопитства той. — От смъртта или че може никога вече да не видиш дома си?
— Не съм напълно сигурна. Смъртта е неизбежна. Никой не ще се избави от нея. Човек може само да се надява — или поне аз се надявам, — че когато настъпи моментът, ще имам смелостта да я срещна достойно. — Нехайно приглади косите зад ухото си с лявата ръка, докато с дясната продължаваше да скицира. — Но досега за мен тя беше само абстрактно понятие. Трудно ми е да мисля за смъртта и още по-трудно ми е да си представя, че може никога вече да не видя дома си, семейството си. Те няма да разберат какво се е случило с мен. — Вдигна поглед. — Забравям на кого говоря.
— Не знам колко дълго са живели. Как са умрели. Колко дълго са ме търсиш.
— Ако знаеше, това би помогнало.