Заинтригуван, Хойт прекъсна работата си и хвърли поглед към него.
— Ако се провали, ти ли ще се възкачиш на престола?
— Опазил ме бог! — прочувствено каза Ларкин — нямам никакво желание да управлявам. Само главоболия ако питаш мен. Е, готов си, нали? — Потърка хълбока на жребеца. — Хубавец си, дявол да те вземе! Трябва да поддържаш форма. Не е зле един от нас да го поязди.
— Не днес, предполагам. Прав си за това. Има нужда да потича. Все пак е на Кийън, той има думата.
Тръгнаха към вратата и както преди, излязоха едновременно.
— Насам — посочи Хойт. — Някога имаше градина с билки, а може би все още има. Не съм ходил там.
— С Мойра се поразходихме. Не видяхме такава.
— Отново ще погледнем.
Нещо скочи от покрива на конюшнята — толкова бързо, че Хойт не успя да извади меча си. Стрелата порази нападателя в сърцето още докато бе във въздуха.
На земята падна пепел, но скочи втори. И втората стрела улучи право в целта.
— Няма ли да оставиш поне един на нас? — извика Ларкин на Мойра.
Тя стоеше на прага на кухнята, насочила трета стрела.
— Тогава поеми онзи, който идва отляво.
— За мен — извика Ларкин на Хойт.
Съществото бе двойно по-едро от него и Хойт понечи да възрази. Но Ларкин вече нападаше. Отекна звън на стоманени остриета. На два пъти забеляза как създанието се отдръпна назад, когато сребърният кръст на Ларкин блесна срещу него. Но имаше мощни ръце и доста дълъг меч.
Когато вадя Ларкин да се подхлъзва на мократа трева и Хойт се втурна напред. Замахна с меча си към гърлото на съществото — и срещна въздух.
Ларкин подскочи, вдигна дървения кол и го прониза.
— Просто исках да го накарам да загуби равновесие.
— Добре се справи.
— Може би има още.
— Може би — съгласи се Хойт. — Но трябва да свършим това, за което сме дошли.
— Аз ще пазя гърба ти, а ти — моя. Мойра ще брани и двама ни. Това го нарани — добави той и докосна кръста. — Или поне му причини неприятни усещания.
— Смятам, че дори да ни убият, няма да могат да ни превърнат във вампири, докато ги носим.
— Е, бих казал, че вършат работа.
Тринадесета глава
Нямаше я билковата градина с пълзяща мащерка и уханен розмарин. Кокетното късче земя, за което майка му се бе грижила с любов, сега бе малка, старателно поддържана тревна площ. Хойт знаеше, че когато небето се проясни, ще бъде озарена от ярко слънце. Тя бе избрала това място, въпреки че не се намираше близо до кухнята, което би било далеч по-удобно, за да могат билките и подправките й да растат на слънце.
Като дете бе научил много за тях, докато седеше и гледаше майка си как ги плеви, подрязва и им говори. Беше го запознала с имената и нуждите на растенията и той бе свикнал да ги разпознава по аромата, формата на листата и красивите им цветове, с които се отрупваха.
Колко ли часове бе прекарал тук с нея — в разрохкване на пръстта, разговори или просто в съзерцаване на пеперудите и бръмчащите пчели?
„Това беше нейното място — помисли си той. — Тук се чувстваше по-добре откъдето и да е другаде“.
Когато порасна, той също откри своето кътче — на скалата в областта, която сега се наричаше Кери. Там построи малката си каменна къща и намери уединението, от което се нуждаеше за своята градина, за своите магии.
Но винаги щеше да се връща у дома и да намира наслада и утеха в разговорите с майка си тук, до нейните билки.
Сега стоеше на мястото като до гроб, потънал в скръб и спомени. Обзе го гняв към брат му, че е допуснал градината да изчезне.
— Какво търсиш тук тогава? — Ларкин се загледа в тревата, а после очите му плъзнаха поглед през дъжда към дърветата. — Очевидно нищо не е оцеляло.
Хойт чу звук и двамата с Ларкин внезапно се обърнаха. Към тях вървеше Глена с кол в едната ръка и с нож в другата. Капките по косата й приличаха на миниатюрни скъпоценни камъни.
— Трябваше да стоиш в къщата. Може да има и други.
— И да им вече сме трима — Извърна глава към къщата. — Петима, защото Мойра и Кинг са нащрек.
Хойт погледна натам. Мойра бе на близкия прозорец с насочен надолу лък. На прага вляво стоеше Кинг с голям меч.
— Тогава можем да бъдем спокойни. — Ларкин шеговито се усмихна на братовчедка си. — Внимавай да не простреляш някого от нас в задника.
— Само ако се прицеля! — извика тя в отговор.
Глена застана до Хойт и огледа земята.
— Тук ли беше? Градината?
— Беше. И отново ще бъде.
„Нещо го мъчи — каза си тя, — щом чертите му изглеждат толкова сурови“.