— Какво разбираш от тези неща? — сопна се Хойт. — Ти не си способен да изпитваш любов.
— О, лъжеш се! Създанията от моя вид могат да обичат, дори отчаяно. Определено неразумно, което е едно от общите неща между нас и хората. Значи няма да я отведеш със себе си, защото би било егоистично. Ти си твърде чист и почтен за това. И ти харесва ролята на мъченик. Затова ще я оставиш тук — да тъгува за теб цял живот. Бих могъл да се позабавлявам, като й предложа утеха, и предвид физическата ми прилика с теб, предполагам, че ще я приеме.
Ударът го накара да залитне назад, но не го повали. Усети вкус на кръв, примамливия й мирис, и прокара ръка по разкървавената си устна. Беше му нужно повече време, отколкото бе очаквал, за да предизвика брат си.
— Е, това е дългоочакван момент и за двама ни. — Хвърли меча си, както бе сторил и Хойт. — Да разчистим сметките си.
Юмрукът на Кийън бе така бърз, че Хойт едва успя да го мерне с премрежения си поглед, преди звездите да се завъртят пред очите му и от носа му да избликне кръв. После застанаха един срещу друг като овни.
Кийън отнесе един удар в бъбреците, а при втория ушите му забучаха. Беше забравил, че Хойт може да се бие като истински дявол, когато бъде предизвикан. Наведе се, за да избегне следващия удар, и срита брат си в корема. Озова се на земята, когато той протегна крак и го спъна.
Можеше да скочи и да сложи край на схватката с едно щракване с пръсти, но кръвта му кипеше. Предпочиташе да излее гнева си.
Търкулнаха се на земята, разменяйки удари и ругатни докато дъждът се просмукваше в дрехите им. Лактите и юмруците им се забиваха в плът, удряха по кости.
Изведнъж Кийън се отдръпна назад със съскане и острите му зъби проблеснаха. Хойт видя жигосания в ръката на брат му кръст със същата форма като този на шията му.
— Проклет да съм! — промърмори Кийън и всмука потеклата от раната му кръв. — Значи ти е нужно специално оръжие, за да ме победиш.
— Да, проклет да си! Не ми е нужно нищо друго, освен собствените ми юмруци — Хойт посегна към кръста си и понечи да скъса верижката. Но отпусна ръка, осъзнал каква глупост е на път да извърши.
— Много умно, а? — процеди той думите през зъби, а с тях — и малко кръв. — Да се бием, заслепени от ярост, рискувайки да станем лесна плячка за всеки звяр, който ни дебне. Ако някое от онези същества бе наблизо, щяхме да бъдем мъртви.
— Аз вече съм… говори само за себе си.
— Не съм го искал. Не желая да разменям удари с теб. — Въпреки че на лицето му все още бе изписана ярост, когато изтри кръвта от устата си. — Така няма да постигнем нищо.
— Все пак изпитах удоволствие.
Подутите устни на Хойт трепнаха и гневът му започна да отшумява.
— Аз — също, честно казано. Не съм никакъв мъченик.
— Знаех, че това ще те накара да излезеш от кожата си.
— Ти винаги си намирал начин да ме предизвикаш. Щом не можем да бъдем братя, Кийън, какви сме тогава?
Кийън остана там, където седеше, нехайно потърквайки озеленената си и изцапана с кръв риза.
— Ако спечелиш битката, ще си отидеш след няколко месеца. Или ще видя как умираш. Знаеш ли колко хора съм видял да умират?
— Колкото по-кратко е времето ти, толкова повече се научаваш да го цениш.
— Ти не знаеш нищо за времето. — Кийън се изправи. — Искаш разходка? Е, добре, ела да понаучиш нещо.
Продължи през пороя и Хойт бе принуден да го последва.
— Всичко ли е твоя собственост? Земите?
— Повечето. Част от тях са били продадени преди няколко века, други били завзети и дадени на някакъв приближен на Кромуел.
— Кой е Кромуел?
— Историческа личност. Мръсник, вложил доста време и усилия в опожаряване и опустошаване на Ирландия заради интересите на британската власт. Политика и войни, явно боговете, хората и демоните не могат да живеят без тях. Убедих един от наследниците да ми я продаде обратно. На доста добра цена.
— Убеди го? Убил си го.
— И какво, ако съм го направил? — отегчено каза Кийън. — Беше преди много време.
— Така ли се сдоби с богатството си? С убийства?
— Натрупал съм това състояние за деветстотин години по безброй различни начини. Обичам парите и винаги съм имал глава за финанси.
— Да, безспорно.
— В началото имаше гладни години. Десетилетия, но ги преживях. Пътувах. Светът е огромен и интересен и ми харесва да притежавам късчета от него. Затова не ми допада идеята Лилит да го завладее, подобно на Кромуел.
— Отстояваш интересите си — отбеляза Хойт.
— Да. И ще продължа. Заслужил съм това, което имам. Владея петнадесет езика, което е ценно предимство в бизнеса.