— Петнадесет? — Сега вървяха и разговарях по-спокойно. — Някога не искаше да чуеш дори само за латински.
— Нужно е време, за да се учиш, и още повече — за да се наслаждаваш на плодовете. Аз не мога да им се наситя.
— Не те разбирам. Тя ти отне живота, човешката ти същност.
— И ми дари вечността. Не твърдя, че съм й безкрайно благодарен, защото не го направи за мое добро, но не виждам смисъл пяла вечност да бъда мрачен. Съществуването ми е дълго, а ето какво очаква теб и всички от твоя вид. — Посочи към малко гробище. — Шепа години, после прах и пепел.
Видя руини, обрасли с пълзящи растения, тръни и къпини. Задната стена бе запазена и се издигаше със заострен връх. В нея бяха издълбани фигури, чиито силуети се очертаваха смътно, заличени от дъжда и времето.
В пукнатините растяха цветя и дори малки храсти с натежали от дъждовната вода нежни лилави цветове.
— Параклис? Мама искаше да бъде построен.
— И бе построен! — потвърди Кийън. — Това е останало от него — камъни, мъх и плевели.
Хойт само поклати глава. Камъни стърчаха от земята и покриваха гробовете, за да напомнят за мъртвите. Сега той запристъпва между тях, по неравната земя, изкопавана и запълвана безброй пъти и обрасла с треви, хлъзгави от дъжда.
Подобно на издълбаните в стената фигури, някои от надписите на камъните бяха почти заличени, а между тях растеше мъх и пълзяха лишеи. Други се четяха, но Хойт виждаше напълно непознати имена. Майкъл Томас Маккена, обожаван съпруг на Алис. Напуснал този свят на шести май хиляда осемстотин двадесет и пета. Алис, последвала го шест години по-късно. Децата им, едно, от които бе живяло само няколко дни, и още три.
Този Томас и тази Алис се бяха родили и умрели векове след неговото раждане. И близо два века преди той да застане тук и да прочете имената им.
„Времето е река — помисли си Хойт, — а онези, които се носят по течението й, са толкова крехки“.
Издигаха се кръстове и леко наклонени колони. Тук-там имаше запуснати градини, обрасли с плевели, сякаш поддържани от духове. Чувстваше присъствието на тези духове при всяка крачка.
Зад един камък, висок едва до коленете му, бе пораснал розов храст, отрупан с яркочервени цветове. Венчелистчетата им бяха мъхести като кадифе. Внезапна болка прониза сърцето му и ехото й бавно отзвуча в него.
Знаеше, че стои на гроба на майка си.
— Как умря тя?
— Сърцето й спря. По обичайния начин.
Хойт стисна юмруци до тялото си.
— Защо си толкова студен — дори тук, дори сега?
— Някои казваха, че е спряло от мъка. Може би са били прави. Той си отиде пръв. — Кийън посочи втори камък. — Треската го отнесе около равноденствието, есента, след като… ви напуснах. Тя го последва три години по-късно.
— Сестрите ни?
— Ето, всичките са там. — Посочи към група паметници. — И наследниците им… онези от тях, които останаха в Клар. В страната настъпи глад. Стотици хора измряха като мухи, други избягаха в Америка, Австралия, Англия и къде ли не, далеч оттук. Имаше страдание, болка, чума, опустошения. Смърт.
— Нола?
За миг Кийън не каза нищо, после продължи с преднамерено нехаен тон:
— Доживя до шестдесет и няколко години — дълъг живот за жена от човешкия вид по онова време. Имаше пет деца. Или май бяха шест.
— Беше ли щастлива?
— Откъде да знам? — промърмори той с раздразнение. — Никога не съм разговарял с нея отново. Не бях добре дошъл в къщата, която сега притежавам. Кой би ме приел?
— Тя каза, че ще се върна тук.
— Е, върна се, нали?
Кръвта на Хойт изстиваше.
Тук няма гроб за мен. Ако се върна, ще има ли? Ще промени ли това, което е тук?
— Голям парадокс. Кой може да каже? Във всеки случай ти изчезна — или поне така се говори. Историята има много версии. Превърнал си се в нещо като легенда по тези места. Хойт от Клеър, въпреки че и в Кери те смятат за свой герой. Нямаш славата на бог, възпяван в песни и приказки, не можеш да си съперничиш с Мерлин, но в някои енциклопедии се споменава за теб. Каменният кръг недалеч оттук, на север, онзи, от който си бил пренесен? Кръстен е на теб, сега носи името Танцът на Хойт.
Хойт не знаеше дали да се чувства смутен или поласкан.
— Нарича се Танцът на боговете и е бил там дълго преди аз да се появя.
— Истината се забравя, особено когато митовете са по-вълнуващи. Пещерите под скалите, от които ти ме блъсна към морето? Говори се, че лежиш там, дълбоко в скалата, пазен от приказни феи, под ръба, на който бе застанал да призовеш светкавиците и вятъра.
— Глупави измислици.
— Забавно е да имаш такава слава.
За момент останаха мълчаливи и неподвижни — двама мъже с поразително еднаква външност, в окъпания от дъжда свят на мъртвите.