— Ако бях дошъл с теб в онази нощ, когато ме повика да отскочим до селската кръчма за по питие и съзерцаване на женски прелести… — Хойт усети парене в гърлото при този спомен. — Но аз възнамерявах да работя и не исках ничия компания. Дори твоята. Ако бях дошъл… всичко това нямаше да се случи.
Кийън приглади мокрите си коси назад.
— Поемаш твърде голям товар върху плещите си както винаги. Ако бе дошъл, може би тя щеше да направи и двама ни като себе си и наистина всичко това нямаше да се случи. — Изражението на Хойт отново събуди яростта му. — Нима съм те молил да изпитваш чувство за вина? Не беше длъжен да ме пазиш нито тогава, нито сега. Стоя тук, както преди векове, и ако нямам лошия късмет да свърша с кол в сърцето заради глупостта си да се оставя да ме въвлечеш в тази история, ще стоя и след векове. А ти, Хойт ще станеш храна за червеите. Е, на кого от двама ни се е усмихнала съдбата?
— За какво ми е дадена силата, ако не мога да променя една-единствена нощ, един-единствен миг? Щях да дойда с теб. Бих умрял заради теб.
Кийън рязко вдигна глава и лицето му издаде същия гняв, както при схватката им.
— Не желая нито смъртта ти, нито самосъжалението ти да тежат на съвестта ми.
Но Хойт не отвърна със същия гняв.
— И ти би умрял заради мен. Заради всеки един от тях. — Разпери ръце, за да посочи към всички гробове.
— Някога.
— Ти си другата ми половина. В каквото и да си се превърнал, каквото и да си вършил, това не може да се промени. Знаеш го не по-зле от мен. Ние сме не само една кръв и плът. Дълбоко в себе си оставаме свързани, както някога.
— Не мога да оцелявам в този свят, ако изпитвам подобни чувства. — Чертите и гласът му издадоха вълнение. — Не мога да тъгувам заради това, което съм бил за теб. И за тях. Проклет да си, че ме накара да се завърна тук.
— Обичта ми към теб е неразделна част от мен.
— Онзи, когото обичаш, вече го няма.
„Не“, помисли си Хойт. Пред него се разкриваше сърцето на онзи, когото бе обичал. Виждаше го в розите, които брат му бе засадил на гроба на майка им.
— Стоиш тук с мен и с духовете на родителите ни. Не си се променил таткова, Кийън, иначе не би направил това. — Докосна венчелистчетата на една роза. — Не би го направил.
Изведнъж очите на Кийън се изпълниха с мъка, събирана цяла вечност.
— Виждал съм смърт. Хиляди пъти. Старост и болести, войни и убийства. Не видях тяхната. Не можах да сторя нищо друго за тях.
Когато Хойт отмести ръката си, венчелистчетата на прецъфтялата роза паднаха върху гроба на майка му.
— Достатъчно е.
Кийън погледна протегнатата му ръка. Въздъхна дълбоко.
— Е, стига сме тъгували и двамата — каза той и стисна ръката на брат си. — Твърде дълго се застояхме навън. Няма смисъл да предизвикваме съдбата. А и ми се спи.
Тръгнаха обратно по същия път, по който бяха дошли.
— Липсва ли ти слънцето? — полюбопитства Хойт. — Да се разхождаш под него, да усещаш лъчите му върху лицето си?
— Не знам дали ти е известно, но слънцето причинява рак на кожата.
— Ха! — Хойт се замисли. — Все пак какво ще кажеш за топлината му в слънчева утрин?
— Не мисля за това. Нощта ми харесва.
Може би моментът не бе подходящ да го помоли за малко експериментално кръвопускане.
— С какъв бизнес се занимаваш? А какво правиш през свободното си време? Имаш ли…
— Правя каквото искам. Харесва ми да работя; това ми носи удовлетворение, а и прави забавленията по-примамливи. Не мога да ти разкажа всичко, което съм преживял през няколкото столетие, за една сутрешна разходка в дъжда, дори и да имах желание. — Вдигна меча си на рамо. — Но е доста вероятно да намериш смъртта си преди края й и да не се наложи да отговарям на повече въпроси.
— Не съм толкова лесен за надвиване — шеговито каза Хойт, — както доказах преди малко, когато разкривих физиономията ти. Имаш хубава синина на брадичката.
— Ще изчезне по-бързо от твоите, освен ако вещицата се намеси отново. Впрочем въздържах се.
— Глупости.
Сенките, които се спускаха над него всеки път, когато дойдеше тук, започнаха да се разсейват.
— Ако те бях връхлетял с все сила, щяхме да изкопаем гроба ти ето там.
— Тогава да опитаме отново.
Кийън стрелна брат си с поглед. Спомените и тъй дълго потисканата радост от тях нахлуха в него.
— Друг път. И когато престана да те налагам, никак няма да ти бъде до въргаляне в леглото с червенокосата.
Хойт се усмихна широко.
— Липсваше ми.
Кийън се загледа напред, когато къщата започна да се показва между дърветата.
— И ти на мен, по дяволите!
Четиринадесета глава