Със зареден лък до себе си, Глена наблюдаваше през прозореца на кулата. Даваше си сметка за факта, че има съвсем малко опит с този вид оръжие и точността й може да бъде поставена под въпрос.
Но не можеше просто да седи невъоръжена и да кърши ръце безпомощно. Ако проклетото слънце се бе показало, нямаше да има повод да се тревожи. „По-важното е — помисли си тя с гневна въздишка, — че ако момчетата Маккена не бяха отишли в гората, несъмнено, за да поръмжат един срещу друг насаме, нямаше да виждам в съзнанието си как глутница вампири ги разкъсват на парчета“.
„Глутница? Стадо? Банда?“
Какво значение имаше? Важното бе, че имат остри зъби и са враждебно настроени.
Къде ли бяха отишли? И защо се бавеха толкова дълго навън, незащитени и уязвими?
Може би глутницата, стадото или бандата вече ги бе разкъсала и влачеше обезобразените им тела към… Господи, защо не можеше да натисне невидимия бутон и да спре филма в главата си поне за пет минути?
Повечето жени се тревожеха, че любимият им може да бъде нападнат от крадци или прегазен от автобус. А тя се бе забъркала с мъж, повел война срещу кръвожадни демони.
Защо не се бе влюбила в някой симпатичен счетоводител или брокер?
Беше й хрумнало да използва дарбата си и кристалната сфера, за да ги потърси. Но реши, че би било… непочтено и грубо натрапничество.
Все пак, ако не се върнеха до пет минути, щеше да прати непочтеността и етикета по дяволите и да ги открие.
Не можеше да разбере напълно бурните емоции, които изживява Хойт, какво му липсва и какъв риск поема. Несъмнено по-голям от останалите, реши Глена. Самата тя се намираше на хиляди километри от близките си, но не и на стотици години. Хойт се бе завърнал на мястото, където е отраснал, но тази къща вече не бе неговият дом. И с всеки ден и час все повече се убеждаваше в това.
Възстановяването на градината на майка му бе мъчително преживяване за него. Би трябвало да го предвиди и да си мълчи за нещата, които са й необходими. Можеше просто да състави списък и да отскочи да ги купи.
Погледна назад към някои от билките, които вече бе вързала на китки и окачила да съхнат. Дребни неща от ежедневието можеха да причинят непоносима болка.
Сега той бе някъде навън, в дъжда, със своя брат вампир. Не вярваше, че Кийън е способен да нападне Хойт… или поне не искаше да вярва. Но дали ако бъде обзет от силна ярост, ако бъде предизвикан, можеше да овладее онова, което навярно бяха естествени пориви.
Не знаеше отговора.
Освен това никой не можеше да бъде сигурен, че наблизо не се навъртат още пратеници на Лилит, очакващи нова възможност.
Може би бе глупаво да се тревожи за двама забележително силни мъже, които отлично познават околността. Никой от тях не разчиташе само на меч и кама. Хойт бе въоръжен и носеше един от кръстовете, които заедно бяха създали, така че не беше беззащитен.
А и нима това, че двамата се разхождат навън спокойно, не доказваше нещо важно? Доказваше, че няма да бъдат държани под обсада.
Никой друг не се безпокоеше особено. Мойра се бе затворила в библиотеката да чете. Ларкин и Кинг бяха в тренировъчната зала и правеха опис на оръжията. Тя безспорно си създаваше излишни главоболия.
— Къде бяха те, по дяволите?
Продължи да се взира навън и забеляза движение. Само сенки в полумрака. Грабна лъка, заповяда на пръстите си да престанат да треперят и зае позиция на тесния прозорец.
— Просто дишай! — каза си тя. — Вдишай, издишай, вдишай, издишай!
Последното издишване бе въздишка на облекчение, когато видя Хойт и до него — Кийън. Пристъпваха бавно, мокри до кости, сякаш разполагаха с безкрайно дълго време, в пълно безгрижие.
Смръщи вежди, когато се приближиха. С кръв ли бе изцапана ризата на Хойт? А тъмното петно под дясното му око нова синина ли беше?
Наведе се напред и се удари в каменния парапет. Стрелата полетя от лъка с пронизително свистене. Не можа да сдържи писъка си. По-късно щеше да се упреква за това, но чисто женският вик на ужас се изтръгна от нея, докато стрелата разсичаше въздуха и дъжда. Заби се на сантиметри от върха на ботуша на Хойт. Двамата извадиха мечовете си и стоманените им остриета проблеснаха, когато се завъртяха встрани, долепили гърбове. При други обстоятелства би изпитала възхищение от тази бърза реакция и грацията в движенията им подобни на танц. Но точно сега бе раздвоена между ужас и срам.
— Съжалявам! Съжалявам! — Наведе се още напред и трескаво размаха ръце, докато викаше: — Аз бях. Изплъзна ми се? Просто… — Дяволска работа. — Идвам.
Остави оръжието и мислено се зарече сериозно да потренира с него, преди отново да стреля по нещо друго, освен мишена. Преди да хукне, чу звук, който без съмнение бе мъжки смях. Един поглед й разкри, че е на Кийън, които почти се превиваше. Хойт просто стоеше и се взираше в прозореца.