Няма значение. Довърши историята.
— А… е, демонът отвел девойката дълбоко в гората и задоволил желанието си, а тя, като омагьосана, копнеела за докосването му. Опитала се да спаси живота му, като му предложила кръвта си. И така била ухапана и, на свой ред, пила от неговата кръв, което било друг вид единение. Умряла заедно с него, но не престанала да съществува. Превърнала се в това, което наричаме вампир.
— Демон на любовта.
— Да, предполагам. За да отмъсти на хората, започнала да ги преследва, да се храни с тях и да ги превръща в същества като себе си. Но не престанала да скърби за своя любим и се изложила на слънчева светлина, за да умре.
— Не може да се сравнява с „Ромео и Жулиета“, нали?
— Пиеса. В една от книгите тук се споменава за нея. Все още не съм я прочела. — „Ще ми бъдат нужни години, за да прочета всички книги в тази библиотека“, помисли си тя, докато пръстите й играеха с върха на плитката й. — Но прочетох друга история за появата на вампирите. В нея се говори за демон, болен и обезумял от магия, по-зла от самия него, жаден за човешка кръв. Колкото повече се хранел с нея, толкова по-страховита ставала лудостта му. Умрял след кръвосмешение със смъртна, която се превърнала във вампир. Първата от вида.
— Очевидно първата версия ти допада повече.
— Не, предпочитам истината и мисля, че тя е във втората. Коя смъртна жена би обикнала демон?
— В твоя свят си водила затворен живот, нали? В онзи, от който идвам аз, хората често се влюбват в чудовища или в същества, които заслужават да бъдат наречени такива. В любовта няма логика малката. Това е истината.
Тя сви рамене и тръсна плитката на гърба си.
— Е, ако аз се влюбя, поне няма да бъда толкова елементарна.
— Дано доживея да видя как вземаш тези свои думи назад.
Мойра затвори книгата и сви крака.
— Ти обичаш ли някоя?
— Жена? Няколко пъти съм бил на път да хлътна, но все още не съм улучил десетката.
— Как ще разбереш, че си я улучил?
— Просто знаеш, малката. Все пак е забавно да се целиш. Само много специална жена би надникнала отвъд това. — Посочи към лицето си.
— Лицето ти ми харесва. Толкова голямо и тъмно.
Кинг избухна в неудържим смях и кафето му едва не се разплиска.
— Самата истина.
— И си толкова силен! Говориш и готвиш добре. Освен това си верен приятел.
На голямото му тъмно лице се изписа умиление.
— Искаш ли да кандидатстваш за мястото на любима жена в живота ми?
Тя нехайно му се усмихна.
— Мисля, че не съм твоята десетка. Щом ще бъда кралица, трябва да се омъжа някой ден. Да имам деца. Надявам се да не е просто дълг, а да открия онова, което майка ми бе открила в баща ми. Онова, което означаваха един за друг. Искам той да бъде силен и предан.
— И красив.
Мойра раздвижи рамене, което бе признание, че се надява и на това.
— Жените тук само красота ли търсят?
— Не бих казал, но тя винаги привлича. Мъж, който изглежда като Кийън например, не може да се отърве от обожателки.
— Тогава защо е самотен?
Кинг я погледна над ръба на чашата си.
— Добър въпрос?
— Как се запозна с него?
— Той спаси живота ми.
Тя обви ръце около коленете си и се подготви да чуе разказа му. Малко неща обичаше повече, отколкото да слуша истории.
— Как?
— Оказах се на неподходящо място в неподходящ момент. В лош квартал на Източен Ел Ей. — Кинг отново отпи кафе и полусви рамене. — Старият зарязал майка ми, преди да се родя, а тя имала, както се казва, малък проблем със забранени вещества. Отиде си от свръхдоза. Взела твърде много от някакъв боклук.
— Останал си сираче. — Обзе я съчувствие към него. — Съжалявам.
— Лош избор, лош късмет. Някои хора сякаш са обречени да провалят живота си. Тя беше една от тях. Така се озовах на улицата. Правех каквото мога, за да се прехранвам и да се крия от системата. Веднъж вървях към познато място. Беше тъмно и адска жега. Просто търсех подслон за нощта.
— Бил си бездомен.
— Моят дом беше улицата. Двама мъже стояха на площадката и, изглежда, причакваха някого. Търсех си белята, но трябваше да мина покрай тях, за да стигна там, накъдето се бях запътил. Изведнъж отнякъде изникна кола и започна престрелка. Попаднах под куршумите. Един одраска главата ми. Замалко щях да умра. Тогава някой ме повдигна, издърпа ме — и по-нататък всичко ми се губи, но сякаш летях. Следващото, което помня, е, че се събудих на друго място.
— Къде?
— В луксозна хотелска стая. Бях виждал такава само във филмите. — Закрачи през голямата стая, когато спомените му оживяха. — Огромно легло, достатъчно да побере десет души — и аз лежа в него. Адски ме цепеше главата и затова не си мислех, че съм умрял и отишъл в рая. После той излезе от банята, с превръзка на рамото. Простреляли го, докато ме измъквал от кръстосания огън.