— Тихо! — нареди Хойт. — Мойра, имам нужда от помощта ти.
— Ще използваме това. — Тя избра шишенце. — Сипи върху натъртените места.
След като му го подаде, коленичи и сложи ръка върху ребрата на Глена.
— Скромната си сила аз зова — да вдъхне животворна топлина. Болката ти нека облекчи и бързо раните да заличи! — Хвърли умоляващ поглед към Глена. — Помогни ми. Не съм много добра.
Глена сложи ръката си върху нейната и затвори очи. Когато и Хойт добави своята — за тройна сила, тя си пое дъх и издаде стон. Но когато Мойра понечи да отдръпне ръката си, Глена я притисна.
— Понякога болката е част от лечението — промълви тя. — Изречи заклинанието отново. Три пъти.
Когато Мойра се подчини, по кожата на Глена изби пот, но синините леко избледняха и добиха жълтеникав оттенък, който бе признак на оздравяване.
— Да, така е по-добре. Благодаря.
— И ние бихме пийнали уиски — просъска Мойра.
— Не. По-добре да не пия. — Опитвайки се да успокои дишането си, Глена се надигна. — Помогнете ми да седна. Трябва да видя колко е зле.
— Ще се погрижим за това. — Хойт плъзна пръсти по лицето й.
Тя сграбчи ръката му. Най-сетне сълзите бликнаха:
— Толкова съжалявам!
— Не бива да обвиняваш себе си, Глена.
— А кого? — сопна се Кийън и Мойра скочи на крака.
— Той е свалил кръста си. — Извади го от джоба си и го вдигна. — Оставил го е горе.
— Показваше ми някои хватки. Борба — обясни Ларкин. — Каза, че му пречел. Явно го е забравил.
— Не е имал намерение да излиза навън, нали? И нямаше да се наложи, ако не беше тя.
— Допусна грешка. — Мойра сложи кръста на масата. — Глена, той трябва да узнае истината. По-малко мъчителна е.
— Помисли — навярно е помислил, — че ще я пусна вътре или ще изляза. Нямаше да го направя. Но се забавлявах, така че каква е разликата? Суетност. Заради нея е мъртъв.
Кийън отпи още глътка.
— Кажи ми как се стигна до смъртта му.
— Тя почука на вратата. Не биваше да отварям, но видях, че е жена. Млада жена с карта. Нямаше да изляза или да я поканя вътре, кълна се. Каза, че се е загубила. Говореше с френски акцент. Чаровно наистина, но знаех… усещах. И не устоях на изкушението да си поиграя с нея. Господи, о, господи! — изхлипа тя и сълзите й отново потекоха. — Колко глупаво! Колко суетно! — Дълбоко си пое дъх. — Каза, че се казва Лора.
— Лора. — Кийън остави бутилката. — Млада, привлекателна. Френски акцент?
— Да, Значи я познаваш.
— Да. — Отново отпи. — Да, познавам я.
— Нещо ми подсказваше каква е. Не знам как, но усещах. Трябваше просто да затръшна вратата. Но в случай че съм се излъгала, реших да я упътя и отпратя. Всичко започна, когато Кинг извика и се затича по коридора. Обърнах се. Стресна ме. Миг невнимание — и тя сграбчи косата ми. Издърпа ме навън.
— Стана толкова бързо — продължи Мойра. — Бях зад Кинг. Не я видях да посяга. Той излезе след тях и наскачаха о ще. Четирима — петима. Действаха светкавично. — Тя си наля доза уиски и го пресуши, за да уталожи напрежението си. — Нападнаха го вкупом и той изкрещя на Глена да влезе вътре. Вместо това, тя се изправи и се затича да му помогне. Онази, женската, я хвърли, сякаш е лека като перце. Глена се опита да му помогне, въпреки че бе ранена. Може би е постъпила безразсъдно, но той — също. — Отново вдигна кръста. — И плати ужасна цена за това, че защити приятел.
С помощта на Хойт Глена се изправи.
— Не е достатъчно да кажа, че съжалявам. Знам колко много означаваше той за теб.
— Нямаш представа.
— Мисля, че имам, а и знам какво означаваше той за всеки от нас. Знам, че е мъртъв заради мен. Тази мисъл ще ме преследва през целия ми живот.
— Мен — също. За мой лош късмет — доста по-дълго отколкото теб.
Кийън взе бутилката и излезе от стаята.
Шестнадесета глава
Мигът между съня и пробуждането в стаята със запалена свещ бе миг на блажена забрава. Топлината на чаршафите, ухаещи на лавандула, я накара да се почувства така, сякаш се носи в безгрижен полет.
Но този миг отмина и Глена си спомни всичко.
Кинг бе мъртъв. Хвърлен бе в морето от чудовищата със същото нехайство, с което хлапак хвърля камъче в езеро.
Беше се качила в стаята си сама, по своя молба, да потърси уединение и забрава в съня.
Видя пламъка да трепти и се запита дали някога ще може отново да спи на тъмно. Дали ще може да посреща нощта, без да мисли, че идва тяхното време? Да се разхожда на лунна светлина без страх? Щеше ли да се върне към предишната простота? Или дори в дъждовен ден по гърба й щяха да пробягват тръпки?