Ерлен я наблюдаваше втренчено, докато тя му обясняваше защо се налага да си тръгне. Накрая по устните му пробяга усмивка:
— Щом искаш, прибери се!
Ерлен настоя да я придружи. Язди с нея по пътя Рустен, та чак до Сил, откъдето над върховете на елите се виждаше част от покрива на църквата. Сбогува се с нея. Усмивката му на раздяла излъчваше тайнствено спокойствие:
— Вече ти казах, Кристин: независимо дали ще дойдеш нощем или денем, дали ще те чакам няколко дни или години, обещавам да те посрещна като Небесната кралица, слязла от облаците в дома ми…
— Е, не бива да ме величаеш чак толкова — засмя се тя. — Скъпи, нали все пак си даваш сметка каква радост ще настане в „Йорун“, когато стопанинът се прибере в дома си.
Той се засмя и поклати глава. Взеха си сбогом с усмивка на уста; Ерлен се наведе към нея от коня си и я обсипа с безброй целувки, а след всяка я поглеждаше с веселите си очи:
— Ще видим кой от двама ни ще излезе по-вироглав, красавице моя. Това няма да е последната ни среща — и двамата го знаем!
На минаване покрай църквата Кристин потръпна. Имаше чувството, че се прибира, след като я е отвлякъл планинският крал, който не смее да приближи Божия дом и кръста.
Подръпна юздите — прииска й се да обърне коня и да настигне Ерлен.
Но после плъзна поглед по зелените поля, към хубавото си имение с ливади и ниви, към лъскавата лъкатушеща река, прорязваща долината. Планините се издигаха в синия зноен въздух, а по небето се носеха пухкави летни облаци. Всичко това беше пълна лудост. Мястото му беше тук, при синовете им. Ерлен не беше приказен крал, а християнин, макар главата му да преливаше от налудничави прищевки и неразумни приумици. Към съпруга си, с когото бяха преживели и добро, и зло, Кристин изпитваше силно умиление. Ерлен й беше скъп, въпреки че неведнъж й бе причинявал неволи с вятърничавите си хрумвания. Щом не може да живее без него, ще трябва да понася недостатъците му и да се бори с тревогата и неизвестността, доколкото й стигат силите. Едва ли ще мине много време, преди Ерлен да се прибере, надяваше се тя, нали се събрахме.
6.
На синовете си каза, че баща им трябва да уреди едно друго в „Хауген“, преди да се прибере. Очаквала го чак през есента.
След посещението в „Хауген“ Кристин се подмлади, бузите й поруменяха, лицето й омекна и стана по-благо. Стопанката се трудеше с удвоена бързина, но преди успяваше да свърши повече работа с характерната си тиха и премерена пъргавина. Вече не смъмряше остро синовете си, както правеше обикновено, когато сбъркат или не следват съвестно указанията й. Сега Кристин подмяташе някоя шеговита забележка или просто подминаваше снизходително прегрешенията им.
И Лавранс изяви желание да спи при братята си на втория етаж.
— Значи и ти искаш вече да те смятат за голямо момче, така ли, синко? — майката зарови пръсти в гъстата златисто-кестенява коса на сина си и го притегли в обятията си. Лавранс вече й стигаше до гърдите. — Ами ти, Мюнан? Ще понесеш ли още известно време майка ти да те смята за дете?
Вечер, когато момчето си лягаше да спи, не се противеше, когато майка му присядаше до него и го милваше. Мюнан отпускаше глава в скута й и започваше да бъбри по детски, но денем в присъствието на братята си не си позволяваше да се глези.
Мюнан и Кристин обсъдиха кога ще се прибере Ерлен. После малкият се премести по-близо до стената, а майката го зави. Кристин запали свещ и се залови да кърпи дрехите на синовете си.
Свали брошката от ризата си и опипа гърдите си. Бяха заоблени и твърди като на млада жена. Запретна ръкава до рамото си и огледа голата си ръка — побеляла и наедряла. Изправи се. Стъпваше съвсем леко в меките си домашни пантофи. Поглади слабите си бедра: вече не бяха кокалести и сухи като на мъж. Кръвта бушуваше в тялото й, както дървесните сокове бликат в дърветата напролет. В плътта й избуяваше младостта.
Заедно с Фрида отидоха в пивоварната къща, за да полеят с хладка вода зърното за коледния малц. Фрида бе забравила да нагледа зърното и то беше набъбнало и изсъхнало. Кристин обаче не я нахока. Изслуша извиненията на слугинята с лека усмивка. За пръв път се случваше господарката да не провери лично докъде е стигнала ферментацията.
Кристин се надяваше Ерлен да се прибере за Коледа. Когато му извести за детето в утробата си, той веднага ще си дойде в „Йорун“. Ерлен не е чак толкова побъркан, че да не отстъпи. Ще му се наложи да разбере, че тя няма как да се премести в „Хауген“, далеч от всякакви хора, докато е бременна. Но Кристин предпочете да поизчака, преди да съобщи вестта на Ерлен. Искаше да е напълно сигурна и да усети първите признаци на живот в утробата си. През втората година в „Йорун“ тя пометна, но бързо се утеши. Не се страхуваше, че и този път ще я сполети същото — не, този път няма да стане така — и все пак…