— Майко, помниш ли историята за Турщайн Юксафут от гората в Хьойлан? Разкажи ни я!
Докато говореше, в съзнанието й изплуваха спомени за времето, когато баща й и косачите — мъже и жени — си почиваха в брезовата горичка до реката. Лавранс лежи по корем, а Кристин го възседна и го пришпори в хълбоците като кон. Денят беше горещ и й позволиха да ходи боса като жените. Баща й се зае да изброява родословието на троловете от Хьойлан: Йерншол се оженил за Шолвур и им се родили дъщерите Шолдис и Шолерд, която Турщайн Юксафут убил. Шолерд била омъжена за Шолдшетил, а синовете им се казвали Шолдбьорн, Шолдхедин и Валшолд, който на свой ред се оженил за Шолдшеса, а с нея заченали Шолдюлф и Шолдорм. Шолдюлф взел за жена Шолдкатла и им се родили наследниците Шолд и Шолдшетил.
— Не, това име вече го каза, Лавранс — възрази засмяно Кулбьорн, защото бащата на Кристин се похвали, че ще ги научи на две дузини тролски имена, а дори не успя да изброи първата, без да повтори някое име.
— Ама вие какво си мислите, и троловете почитат родителите си, като дават на децата си същите имена! — засмя се и Лавранс.
Но работниците не отстъпиха и за наказание накараха Лавранс да ги почерпи с медовина. Стопанинът обеща да им занесе медовина, когато се приберат вечерта след сенокоса, ала слугите настояха да си получат обещаното веднага. В крайна сметка изпратиха Турдис да донесе медовината.
Наредиха се в кръг и започнаха да си подават рога с пивката течност.
После нарамиха сърповете и греблата и пак се върнаха на ливадите. Изпратиха Кристин да отнесе у дома празния рог. Тя го държеше с две ръце пред себе си и тичаше боса под слънчевите лъчи по зелената пътека към имението. А когато в заоблената част на рога се събереше капка медовина, стекла се по стените му, момичето я изливаше върху малкото си лице и облизваше прилежно позлатения ръб на рога и лепкавите си пръсти.
Кристин Лаврансдатер седеше кротко, загледана в далечината пред себе си. Тате! Спомни си как по лицето му преминаваше тръпка, бледнина, подобна на бледнината, която се разлива по горския склон, когато бурен порив на вятъра обърне листата на дърветата. В гласа му се прокрадваше хладна, язвителна ирония, а в сивите му очи проблясваше пламъче, както проблясва изваден наполовина меч. През младите му години пламъчето бързо изчезваше и се преобразуваше във весела, добродушна шега, а с течение на времето все по-често преминаваше в тиха, малко угнетена мекота. В душата на баща й дълбоката нежност към ближните съжителстваше и с нещо друго. С годините Кристин прозря, че изненадващата му благост не се дължи на неумението му да съзира човешките грешки и подлости в цялата им низост, а на усърдието, с което Лавранс непрекъснато претърсваше за греховни помисли собственото си сърце пред Божиите очи и го съсипваше от унищожително разкаяние заради моралните си падения.
Не, тате, няма да проявя нетърпение. Аз също съм грешна пред съпруга си.
Вечерта на Кръстовден Кристин вечеря с прислугата както обикновено, но след като синовете й се качиха в спалнята си, стопанката повика тихо Юлв Халдуршон и го помоли да доведе Исрид в тъкачницата.
— Кристин, по-добре изпрати да повикат Ранвайг от „Юлвсволене“ и Халдис, сестрата на свещеника. Приличието изисква да повикаш Астрид и Ингебьорг от „Лопт“, за да поемат имението, докато ти си на легло…
— Няма време за това — отсече стопанката. — Още в ранния следобед усетих първите болки. Направи каквото ти казвам, Юлв. Искам до мен да бъдат само моите слугини и Исрид.
— Кристин — гласът на Юлв придоби сериозен тон, — нима не разбираш? Ще тръгнат сплетни, ако тази нощ родиш тайно от другите стопанки.
Кристин удари с всичка сила по масата с ръка и затвори очи.
— Нека говорят каквото пожелаят! Нямам сили да понеса присъствието на чужди хора.
На следващата сутрин големите братя седяха мълчаливо, забили поглед в земята, а Мюнан не спираше да бъбри за новороденото им братче, което зърнал в обятията на майка им от вратата на тъкачницата. Накрая Бьорполф не се стърпя и го накара да престане да говори за това.
Кристин непрекъснато се ослушваше. Струваше й се, че спи съвсем леко, в постоянно очакване да долови някакъв звук.
Надигна се от постелята още на осмия ден, но слугините виждаха колко е болнава. Ту трепереше от студ, ту я обливаха горещи вълни. През някои дни млякото шуртеше от гърдите й и дрехите й подгизваха, а в други нямаше достатъчно кърма за бебето. Но Кристин отказваше да пази леглото и не пускаше детето от ръцете си. Не го оставяше и за миг в люлката, а през нощта го слагаше да спи до себе си. Денем го разнасяше из стаята, сядаше с него на леглото, ослушваше се в очакване и се взираше в малкото, а понякога сякаш изобщо не го виждаше и не чуваше плача му. После изведнъж се пробуждаше от вцепенението си, ставаше и отново започваше да го разнася напред–назад. С буза, долепена до бузата на бебето, майката тананикаше и пееше съвсем тихо, сядаше и му даваше да бозае, а после пак се взираше в него с блуждаещ поглед и вкаменено лице.