III
Кръстът
1.
„Рано или късно всички огньове догарят.“
Напоследък тези думи на Симон Андресьон отекваха с болезнена яснота в сърцето на Кристин.
От смъртта на Ерлен Никулаусьон изминаха четири години, а от челядта му при майка си в „Йорун“ останаха само Гауте и Лавранс.
Преди две години старата ковачница изгоря и Гауте построи нова в северната част на имението, близо до главния път. Старата ковачница се намираше на юг от къщите, до брега на реката, в низината между възвишението на „Йорун“ и няколко грамадни канари, които отдавна трябваше да се разчистят оттам. Почти всяка година водите на реката прииждаха чак до ковачницата и я заливаха.
Сега сред развалините стърчаха само обгорени от пожара камъни — там някога се намираше вратата и иззиданото огнище. На тъмната овъглена почва избуя хубава, мека, светлозелена трева.
Тази година Кристин заръча да засеят с лен земята на мястото на изгорялата ковачница. Гауте настоя да отглеждат ръж в нивите близо до жилищните сгради, където стопанките в „Йорун“ открай време сееха лен и садяха лук. Кристин често идваше тук, не само за да нагледа как върви ленът. Четвъртък вечер носеше бира и храна на гроба на първия собственик в имението. В светлите летни нощи самотното огнище, проблясващо насред поляната сивкавобяло, покрито със сажди, приличаше на древен езически олтар. В горещите летни дни стопанката идваше с кошница до канарите да бере малини или да събира листа от теснолистна върбовка, за да приготвя разхладителна отвара срещу треска.
Последните звуци на църковните камбани във възхвала на Божията Майка замряха в напоения със светлина въздух. Околните стопанства потънаха в покой под палещите лъчи на слънцето. От ранни зори отблизо и далеч се разнасяше песента на косите по ливадата, изпъстрена с цветя, чуваше се стърженето на остриетата в точилата и виковете на хората. С настъпването на обедната почивка звуците на трескавия работен ден заглъхнаха. Кристин седна върху канарата и се ослуша. Сега се чуваше само бученето на реката и слабото шумолене на листата в горичката; над поляната бръмчаха мухи, а отдалеч се носеше подрънкването на самотен хлопатар. Една птица прелетя бързо и тихо по ръба на елшака, а друга литна от гъстата трева и кацна със звучно цвърчене върху магарешки бодил.
Носещите се по склона сини сенки, белите облаци, които се къдреха над планинските ридове и се топяха в лазурното лятно небе, лъскавите води на Логен сред дърветата, белите отблясъци на слънчевите лъчи по листата представляваха за Кристин мълчаливи звуци, невидими за очите и доловими единствено с вътрешните сетива. Със забрадка, спусната над челото, за да я пази от слънцето, Кристин слушаше играта на светлината и сенките над долината.
„Рано или късно всички огньове догарят.“
В елшовата гора по протежението на блатистия речен бряг, в мрака между гъстите ракити, проблясваха езерца. Тук растеше острица и пушица, а мочурното прозорче покриваше земята с гъст килим от сиво-зелени петолистни чашки и червено-кафяви цветове. Кристин си набра голям букет. Често се питаше дали това растение не притежава целебна сила. Сушеше го, попарваше листата и цветовете и сипваше от отварата в бирата и медовината. Но засега не беше открила какви болести лекува мочурното прозорче. Въпреки това продължаваше да гази в блатото и да си мокри обувките, водена от непреодолимо желание да си набере от него.
Обра листенцата от стълбата и сплете венец от тъмните цветове. Цветът им напомняше червено вино и кафява медовина, а дъната на чашките им бяха лепкави и влажни като мед. Понякога Кристин украсяваше с венци иконата на Дева Мария в голямата къща. Възприе този ритуал от свещеници, посетили южните страни.
Децата й вече пораснаха и не проявяваха интерес към венци. В областта Трьонделаген мъжете, получили възпитанието си в кралския двор, въведоха традицията младежите да се кичат с цветя на забавите, но в долината нямаше такъв обичай. Този плътен, тъмночервен венец би подхождал много на светлото лице и лененорусата коса на Гауте или на лешниково-кестенявата грива на Лавранс.
Сякаш измина цяла вечност от времето, когато през дългите летни слънчеви дни Кристин и бавачките водеха малките й деца на разходка в градината пред „Хюсабю“. Двете с Фрида не смогваха да направят достатъчно венци за многобройната й челяд. Веднъж — още кърмеше Лавранс — четиригодишните Ивар и Скюле настояха майка им да сплете венец и за братчето им, но от съвсем дребнички цветя.