Но дори когато приемаше целувките му с гневно стиснати устни и му се противопоставяше с цялото си същество в битката за бъдещето на синовете си, тя усещаше, че се отдава на тази своя мисия със страстта, която някога Ерлен запали в кръвта й. С годините тя охладня. В началото, след като го позна, краката й се подкосяваха безпомощно и й премаляваше от щастие, щом зърнеше игривото пламъче в очите му и чуеше дълбокия му глас, но неукротимото й желание угасна. Преди срещата им в „Хауген“ Кристин копнееше да уталожи горестта и тревогата от раздялата им, а сега мечтаеше със същия плам един ден, след дълги години, когато се превърне в белокоса старица, да види синовете си обезпечени и спокойни за бъдещето си. Страхът от неизвестността, неин неразделен спътник по време на брака й с Ерлен, продължаваше да я мъчи заради децата й. Кристин изгаряше от страстно желание, сравнимо с глад и люта жажда: искаше синовете й непременно да живеят в благосъстояние.
С онзи плам, с който се отдаде на Ерлен, Кристин се посвети на новия си живот в „Хюсабю“. Изпълняваше съвестно и безропотно задълженията си, вършеше всичко по силите си, за да осигури благото на Ерлен и децата. Самата тя не съзнаваше напълно, че живее с Ерлен, докато заедно със свещеника умуваше над документите от сандъка на стопанина, докато разговаряше с арендаторите и работниците му, докато непрекъснато сновеше между хамбара и готварницата със слугините си, докато в светлите летни дни наглеждаше децата си на поляната заедно с бавачките им. Когато нещо се объркаше в стопанството или децата не я слушаха, тя обвиняваше Ерлен, но успееха ли да приберат сеното сухо през лятото, ако житото дадеше богата реколта през есента, а телетата й пращяха от здраве, ако децата се смееха и закачаха на двора, сърцето й се изпълваше с нежна благодарност към него. След като уши и последната празнична дреха на седмината си синове и огледа доволно купчината красиво извезани одежди, в сърцето й се разгоря стаената мисъл, че изцяло принадлежи на Ерлен. През една пролетна вечер Кристин се прибираше вкъщи заедно със слугините си от реката. Чувстваше се отегчена и изморена и отново обвини него. През деня праха вълната от последната стрижба. Кипнаха вода в един котел на брега и изплакнаха вълната в реката. Стопанката се труди наравно със слугините, ръцете й почерняха от тор до лактите, дрехите й, цели в мазни нечистотии, се просмукаха с миризмата на овце. Мръсотията нямаше да се отмие и след три посещения в сауната.
А когато Ерлен си отиде, вдовицата престана да вижда смисъл да се трепе неуморно. Отсякоха неговото стъбло и на нея не й оставяше друго, освен да умре като дърво с прерязани корени. Младите издънки, пораснали в коленете й, се хранеха от отделен корен. Бяха достатъчно големи, за да коват сами съдбата си. Защо не разбрах замисъла на Ерлен, мина й през ума.
Пред погледа й се заредиха смътнобледи картини на възможния живот с Ерлен в „Хауген“. Двамата подмладени, а малкото дете припка край тях. Но Кристин не съжаляваше и не скърбеше за решението си. Сърце не й даде да напусне живота на синовете си. Съвсем скоро смъртта щеше да ги раздели, защото след гибелта на Ерлен Кристин изгуби жизнената си сила. Всичко, което се бе случило и предстоеше да се случи, беше дело на съдбата. Ще стане каквото е писано.
Косите й побеляха, кожата посивя. Нямаше желание да поддържа външния си вид и не обръщаше внимание как се облича. Нощем постоянно мислеше за живота си с Ерлен, а денем ходеше като на сън. Не разговаряше с никого, освен когато я питаха нещо, и дори не чуваше въпросите на малките си деца. Стопанката, която всички знаеха като енергична и будна жена, не си мръдваше пръста. В ежедневните занимания Кристин неизменно влагаше любовта към съпруга си. Той не й беше признателен, защото не искаше да го обичат по този начин, но тя беше така устроена: за нея любовта означаваше непосилен труд и старание.
Кристин изпадна в мъртвешки унес. Едва когато в областта пламна епидемия и повали синовете й, майката излезе от вцепенението си.
Заразата беше по-опасна за възрастните, отколкото за децата. Ивар се поболя толкова тежко, че не очакваха да оцелее. От треската започна да буйства. Викаше, искаше да стане и да си вземе оръжията. Явно се сещаше как загина баща му. Нокве и Бьоргюлф едва смогваха да го удържат. После и Бьоргюлф легна болен. Лицето на Лавранс се поду до неузнаваемост от обрива. Очите му блестяха като на мъртвец. Треската го изгаряше и очите му се смалиха до две тънки черти.