Вечерта — Кристин си беше легнала — момчетата влязоха при нея.
— Надяваме се, разбираш защо постъпваме така, майко — подхвана Ивар Ерленсьон.
— Няма да просим помощта и дружбата на роднини, които мълчаливо наблюдаваха как баща ни страда незаслужено — додаде Скюле.
Майката кимна.
Според убежденията й момчетата постъпваха правилно. Ямелт наистина беше разумен, здравомислещ мъж и отправи предложението си, воден от желанието да помогне, но Кристин се зарадва, задето синовете й останаха предани на баща си, макар и никога да не бе допускала, че някой ден децата й ще служат в дома на човек с името Флюга.
Близнаците едва изчакаха Ивар да позаякне след болестта достатъчно, за да е в състояние да язди, и тръгнаха на път с Инге Флюга. След заминаването им в „Йорун“ настана необичайна тишина. По това време миналата година Кристин лежеше с бебе на ръце. Струваше й се като сън. Само преди месеци се чувстваше млада, а мислите й бяха заети с вълненията и копнежите на млада жена, с надежда, омраза и любов. Сега от многобройната й челяд у дома останаха само четирима синове, а съзнанието й бе обсебено от майчини тревоги за бъдещето на порасналите й деца. В затишието, настъпило в имението след заминаването на близнаците, страхът й за Бьоргюлф се разгоря с ярък пламък.
Когато след смъртта на Ерлен в „Йорун“ заприиждаха разни посетители, Нокве и Бьоргюлф се преместиха в стаята с огнището. Денем Бьоргюлф ставаше от леглото, но не излизаше навън. Майката забелязваше с нарастващ страх, че винаги, когато влезеше при него, синът й оставаше да седи неподвижно на мястото си и изобщо гледаше да не се движи в нейно присъствие. Болестта влоши зрението му. Нокве стана още по-затворен след кончината на баща си, не споделяше нищо с майка си и я отбягваше най-старателно.
Един ден майката събра смелост и попита първородния си син какво е състоянието на брат му. Отначало Нокве й отговаряше уклончиво, но накрая тя успя да изкопчи от него истината.
— Все още вижда силната светлина — призна Нокве, пребледня като платно, обърна се и излезе от стаята.
Преди обяд майката плака до припадък. Отмаляла от ридания, Кристин най-сетне се престраши да поговори спокойно със сина си и влезе в стаята при него.
Бьоргюлф лежеше в леглото. Тя приседна на ръба и по лицето му веднага разбра, че синът й знае за разговора й с Нокве.
— Майко, не плачи, моля те — помоли я изплашено той.
Прииска й се да се хвърли върху сина си, да го притисне в обятията си, да оплаче жестоката му съдба, но само хвана ръката му под завивката.
— Господ те подлага на тежко изпитание, за да провери мъжеството ти, синко — дрезгаво рече тя.
По лицето на младежа се изписа решително, категорично изражение, но му беше нужно малко време, преди да овладее гласа си:
— Отдавна зная, че ми е отредено да нося тежък кръст, майко. През цялото време, докато бяхме в обителта на остров Таутра, брат Аслак ме предупреждаваше да очаквам такава участ. Както нашият Бог Исус Христос бил подложен на изпитание в пустинята, така и аз ще си понеса изпитанието, каза ми монахът. Истинската пустиня за християнската душа настъпвала, когато ни отнемат зрението и сетивата. Тогава душата тръгва из пустинята по стъпките на Спасителя, макар и тялото ни да се намира сред братя или роднини. Аслак ми прочете какво е написал свети Бернар по този въпрос. Осъзнае ли човешката душа, че Господ й е отредил тежко изпитание, няма от какво да се бои. Бог ще й даде сили да устои. Той познава душата ми по-добре от мен.
Бьоргюлф продължи да успокоява майка си в същия дух и в словата му прозираше житейска мъдрост и душевна сила, неподозирана за младеж на неговата възраст.
Вечерта Нокве поиска да поговори с майка си насаме. Съобщи й, че двамата с Бьоргюлф възнамеряват да постъпят в духовното братство на монасите от Таутра и да положат монашеския обет.
Майката остана смаяна, но Нокве запази спокойния си тон. Щели да изчакат Гауте да навърши пълнолетие, за да поеме отговорността за майка си и за по-малките си братя. Двамата с Бьоргюлф щели да дарят на манастира земи, както подобава на синовете на Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“, но без да ощетяват братята си. Баща им не им остави почти нищо в наследство, но тримата най-големи синове, родени преди Гюнюлф Никулаусьон да положи монашеския обет, притежаваха части от стопанства в северните планини. Когато пристъпи към делбата на имуществото си, Гюнюлф подари на племенниците си малко земи. По-голямата част от имотите му, които не принесе в пожертвование на Църквата или за богоугодни дела, монахът завеща на брат си. Отказвайки се от наследствения си дял, Нокве и Бьоргюлф улесняваха Гауте, който щеше да се превърне в глава на семейството и продължител на рода, защото двамата му по-големи братя напускаха мирския живот.