Думите на Ямелт я изпълниха със силен страх и тя не смееше да даде воля на опасенията си. Ако в твърденията на мъжете, че коронясването на невръстното дете в Тюнсберг ще донесе благоденствие и спокойствие за народа, имаше нещо вярно, значи норвежците вече десет години щяха да се радват на безоблачно съществуване, ако Ерлен не беше… Не! Не искаше да свързва покойника с тези събития, но не можеше да се спре именно защото синовете им бяха запомнили баща си като почтен и съвършен, великолепен воин и безупречен рицар. Кристин също споделяше години наред мнението, че благородниците и богатите роднини на Ерлен го предадоха и той падна жертва на голяма несправедливост, но Нокве отиде твърде далеч, когато ги посочи като виновници за смъртта на баща си. Кристин имаше вина за кончината му, ала истинската причина за трагичната му гибел се коренеше в неблагоразумието му и в отчаяните му самозвани прояви.
И все пак майката се дразнеше, задето Скюле е избрал да служи на Бярне Ерлингсьон.
Дали ще доживее деня, в който ще спре да се измъчва от непрестанен страх и безпокойство? „Исусе, спомни си каква тревога и скръб е понесла заради теб блажената Ти майчица, смили се над мен — и аз съм майка — и ме успокой!“
Майката се тревожеше и за Гауте. Момчето притежаваше качествата, нужни за добър стопанин, но в желанието си да възстанови благосъстоянието на рода си проявяваше импулсивност. Нокве му даде пълна свобода и му развърза ръцете и Гауте веднага се зае с всевъзможни начинания. С неколцина селяни подновиха топенето на блатна руда в планината. Гауте продаде много стока: не само от арендата, а и от добивите на имението. Кристин беше свикнала хамбарите и складовете в „Йорун“ да са винаги пълни със запаси и се ядосваше на сина си, когато той бърчеше нос, погнусен от гранясалото масло, и й се подиграваше, защото държи десетгодишна сланина в килера. Но Кристин искаше да е сигурна, че в имението има достатъчно храна и дори и при лоша реколта ще останат провизии за бедняците, които идват да молят за залък хляб. Стопанката държеше да е подготвена за деня, когато в старото имение отново вдигнат сватба, отпразнуват кръщене или дават пиршество.
Кристин изостави надеждите синовете й да си осигурят бляскаво бъдеще. Щеше да посрещне със задоволство решението им да останат в имението. Би могла чрез размяна така да събере имотите си, че трима от синовете й да живеят в тях. Земите в „Йорун“ и частта от „Лаугарбрю“, намираща се от тази страна на реката, бяха достатъчни да изхранват трима собственици. Дори и младежите да не служат в кралския двор, нямаше да тънат в мизерия. В долината цареше мир и спокойствие. Размириците между знатните господа не занимаваха тукашните стопани. Ако оставането им в „Йорун“ се сметне за падение на родовата власт и слава, Бог ще помогне на потомците им да се издигнат, ако реши, че е за тяхно добро. Но Кристин съзнаваше колко безсмислено е да се надява синовете й да заживеят заедно в „Йорун“. В техните жили течеше буйната кръв на Ерлен Никулаусьон и те никога нямаше да се отдадат на спокойно, безметежно съществуване.
Душата на Кристин намираше утеха и покой само когато мислите й отлитаха към двете малки деца, които лежаха погребани в земята.
През тези години не измина и ден, без майката да ги спомене на ум. Гледаше техните връстници и се питаше какви ли щяха да бъдат децата й, ако бяха оцелели.
Докато изпълняваше ежедневните си задължения с неизменното си трудолюбие и старание, но угнетена и угрижена, двете мъртви деца не напускаха мислите й. В мечтите й Ерлен и Мюнан растяха, ставаха все по-хубави и се превръщаха в безупречни синове: Мюнан беше предан към роднините си като Нокве, но се отнасяше към майка си ласкаво и разговорливо като Гауте и никога не я тревожеше с опасните си приумици; Мюнан притежаваше нежната душа и грижовността на Лавранс, но споделяше с майка си всичко, което терзаеше мислите му. Мюнан беше умен като Бьоргюлф, но пощаден от недъг, който да хвърля сянка над щастието му. В проницателните му разсъждения не се долавяше горчивина. Мюнан притежаваше самостоятелността, силата и смелостта на близнаците, но за разлика от тях не беше буен и своенравен.
С мислите си за малкия Ерлен Кристин възкресяваше всички сладки, весели спомени за красотата на скъпите си рожби от времето, когато бяха деца. Представяше си как Ерлен, изправен върху коленете й, чака да го облече. Тя обгръща с ръце голото му пухкаво телце, а безценното й съкровище протяга малките си ръце и обръща очи към нея, за да се домогне до лицето и ласките й. Кристин го учи да ходи: препасала е гърдите му със сгъната кърпа и я е мушнала под мишниците му. Малкият Ерлен виси в тази своеобразна юзда, отпуснат като чувал, рита безпомощно с крака и се залива от смях, гърчейки се като ларва. Тя го носи на ръце до обора, при телетата и агнетата, и Той крещи от радост при вида на свинята и прасенцата й. Отмята назад глава и зяпва удивено гълъбите, накацали по покрива на плевнята. Детето тича до нея в избуялата трева до канарите, кара майка си да му откъсне всяка ягода, която е видял, и веднага ги омита от ръката й, оставяйки шепата й мокра от лакомата си уста.