Както обикновено, и този път Кристин първоначално сметна, че Юфрид е права. Но след като обмисли внимателно положението, се убеди в противното. Никой не искаше от Гауте да раздава милостиня като дядо си. Лавранс Бьоргюлфсьон носеше богати дарове на помени, когато почитаха паметта на бедняци и чужденци, починали в долината, помагаше на девойки, останали без бащи, да се омъжат подобаващо, честваше с угощения дните на любимите си светии, даваше пари за храна на болните и на грешниците, тръгнали на поклонение на свети Улав. Дори Гауте да беше много по-богат, никой не би очаквал от него да поеме толкова много чужди разноски. Синът на Кристин не беше от най-набожните чеда на Създателя. Гауте се отличаваше с щедрост и добро сърце, но Кристин отдавна знаеше, че баща й благоговееше пред бедняците, на които помагаше, защото Исус бе избрал да слезе на земята в тялото на бедняк. Лавранс обичаше тежкия труд и смяташе всеки занаят за благословен, защото Божията Майка Мария пожелала да преде и така да изхранва себе си и близките си, макар да била дъщеря на богаташи и да произлизала от рода на юдейски крале и първосвещеници.
След два дни рано сутринта, преди Юфрид да се бе облякла, а Гауте още лежеше, Кристин влезе в стаята им, облечена в рокля и наметка от сиво сукно, с широкопола черна филцова шапка над забрадката и груби обувки на краката. Гауте се обля в гъста червенина, когато видя майка си в тези дрехи. Кристин им съобщи, че иска да отиде в Нидарус за празника на свети Улав, и помоли сина си да наглежда имуществото й в нейно отсъствие.
Гауте веднага се опита да я склони поне да вземе коне и слуги със себе си, но думите му — както се очаква от думите на мъж, разголен в леглото пред майчините си очи — нямаха особена тежест. Кристин го съжали, защото изглеждаше много объркан, и излъга, че сънувала нещо, което я подтикнало да тръгне на поклонение.
— А и много ми се иска да видя братята ти — принуди се да се извърне тя.
Все още вътрешно се съпротивляваше и изпитваше страх от срещата с най-големите си синове.
Все пак Гауте енергично настоя да я придружи донякъде. Докато се обличаше и закусваше, Кристин седна да си поиграе с малкия Ерлен. Детето чуруликаше, още сънено. На раздяла Кристин целуна Юфрид за първи път. На двора се събраха всички слуги. Ингрид им съобщи, че господарката се отправя на поклонение в Нидарус.
Кристин взе тежката тояга с железен накрайник. Отказа да язди и Гауте метна торбата й на седлото на коня и го подкара пред себе си.
На склона пред църквата Кристин се обърна да погледне имението си. „Йорун“ изглеждаше прекрасно в роеното утро, окъпано от слънчева светлина. Реката блестеше в бяло. Изпращачите й още стояха на портата. Кристин успя да различи светлата рокля и забрадката на Юфрид и детето, наподобяващо на червено петно в ръцете й.
Гауте забеляза как лицето на майка му пребледня от вълнение.
Пътят се изкачваше в гората под хребета Хамер. Кристин стъпваше леко като девойка. Двамата със сина й почти не разговаряха. След като вървяха в продължение на два часа, стигнаха до мястото, където пътят Рустен завива на север и оттам се открива гледка към целия район на планината Довре. Кристин настоя Гауте да се прибира, но първо го помоли да си отпочинат.
В краката им лежеше долината, прорязана от бяло-зелената лента на реката и осеяна със стопанства, прилични на малки зелени петна по гористите склонове. Покритите с кафяви мъхове и жълти лишеи хълмове се издигаха към сиви сипеи и голи върхове, побелели на места от сняг. Сенките на облаците се носеха над долината и платата, но на север гледката към планината се избистри. Скалите една по една се освободиха от мъгливите си наметки и сега синееха в далечината. Въображението на Кристин се спусна с облаците по дългия път на север, прекоси стремглаво долината, промуши се в процепите на грамадните скали и се втурна по стръмните диви пътеки през платото. Само след няколко дни пред очите й ще се открият прекрасните зелени долини край Тронхайм и с поглед ще проследи как реките се вливат в големия фиорд. Потръпна при спомена за познатите места до морето, където прекара голяма част от младостта си. Красивият образ на Ерлен оживя пред нея. Променяше позата и изражението си бързо и неясно, сякаш го виждаше отразен в течаща вода. Кристин копнееше да стигне до Фегинсбрека — Склона на щастието — и до мраморния кръст. Градът се намираше до устието между Синия фиорд и зелената долина Стрин, а на склона се извисяваше внушителната, огряна от слънцето църква с главозамайващи кули и позлатени ветропоказатели, а вечерното слънце пламтеше в розетата на гърдите й. Малко по-далеч под сините скали на фиорда се намираше манастирът на остров Таутра — нисък, тъмен като гърба на кит, а църковната кула приличаше на перка. О, миличък Бьоргюлф, о, Нокве…