Обзе я странно усещане. Сетивата й възприемаха с особена острота всичко извън нея: напоения със слънце въздух, знойния аромат на боровата гора, скрибуцането на птичките в тревата. Същевременно Кристин се вгледа в себе си и потъна във въображаеми картини, както човек получава видения по време на силна треска. В душата си усещаше празен дом, напълно беззвучен, мрачен, от него лъха на пустота. Картината отстъпи на друга: бряг при отлив, морето се отдръпва от сушата, оголва светли, излъскани камъни, купчини тъмни, безжизнени водорасли, отломки от разбити кораби…
Намести торбата си по-удобно на гърба, стисна тоягата и пое надолу към долината. Ако не й е писано да стъпи повече тук, значи такава е Божията воля. Излишно е да се страхува. Май я плашеше мисълта, че остарява. Прекръсти се и ускори крачка. Нямаше търпение да стигне до подножието на склона, където пътят минаваше между стопанствата.
Къщите в „Хауген“, разположени във високите части на планината, се виждаха съвсем дребни в далечината. Сърцето й заблъска в гърдите.
Очакванията й се оправдаха: в края на деня, когато стигна до Тофтар, срещна неколцина поклонници. На следващата сутрин тръгнаха заедно към планината.
Свещеник със слуга и две жени — майка му и сестра му — яздеха на кон и се движеха пред останалите. Кристин усети бодеж в сърцето, докато гледаше как възрастната жена язди между децата си.
Сред групата богомолци имаше двама застаряващи селяни от малко имение в Довре, двама млади мъже от Осло, занаятчии в града, и селянин с дъщеря си и мъжа й, съвсем млади хора с дете — момиченце на година и половина. Тримата се редуваха да яздят на един кон. Идваха от Андабю — южно село. Кристин не знаеше къде се намира. Първата вечер предложи да прегледа детето, защото то непрекъснато плачеше и пищеше. Малката имаше окаян вид, едра, гола глава и малко, немощно тяло. Не можеше нито да говори, нито да седи. Майката явно изпитваше срам. На следващата сутрин Кристин пожела да поноси момиченцето и майката с охота се съгласи. Не беше от най-грижовните родители. Но Кристин си даде сметка колко са млади двамата с мъжа й, нямат още осемнайсет години, а и майката сигурно се бе изморила да носи тежкото дете, което не спираше да хленчи. Дядото на момиченцето беше противен, сърдит и намусен възрастен мъж, но тримата тръгнали към Нидарус по негово настояване. Явно много обичаше внучката си. Кристин вървеше последна с детето на ръце и с двама монаси францисканци. Възмущаваше се, задето хората от Андабю не се сещаха да предложат на монасите да яздят коня им, макар да виждаха, че по-младият има тежко заболяване.
По-възрастният, брат Арнгрим, беше пълен, дребен мъж с кръгло, червендалесто лице, обсипано с лунички, живи, кафяви очи и венец от рижа коса около тонзурата. Монахът бъбреше безспир. Говореше най-много в каква нищета живеели босоногите монаси в Шидан. Орденът им наскоро получил като дарение имот в града, но осиромашалите монаси едва смогвали да провеждат богослуженията, и вероятно никога нямало да издигнат църквата, която искали да построят. Според брат Арнгрим вина за всичко това носели богатите монахини от Гимсьой. Изпълнени с ненавист и злоба, те подлагали бедните братя — просяци на непрестанни гонения и водели съдебни дела срещу тях. Без да обуздава езика си, монахът ги наклевети с най-черни обвинения. Кристин слушаше с неудоволствие разказа му как абатисата била избрана противно на каноническите закони, как монахините проспивали богослуженията, отдавали се на сквернословия и на покварени разговори около масата в манастирската трапезария. Всичко това й се струваше малко вероятно. Монахът дори си позволи да набеди една от сестрите, че не спазвала обета си за целомъдрие. Все пак Кристин прецени брат Арнгрим като много добросърдечен и отзивчив човек. Монахът носеше болното дете, когато ръцете на Кристин умалееха, а ако малката започнеше да пищи силно, той хукваше през платото, запретнал полите на расото си, трепетликата дращеше черните му космати прасци, калта хвърчеше на пръски от локвите, а той викаше с цяло гърло на майката да почака, защото детето е жадно.
Заради болния монах се оказа невъзможно да стигнат до Йердшин още същата нощ. Двамата мъже от Довре поведоха групата към каменна къща до езеро малко на юг. Захладня. От мочурливите брегове на езерото се издигаше бяла мъгла и от брезите капеше роса. На запад, над заоблените върхове изгря лунният сърп — малък, бледожълт и мъждив като въздуха. Брат Тургилс все по-често се принуждаваше да спира. Беше цяло мъчение човек да слуша задушливата му несекваща кашлица. Брат Арнгрим го придържаше, бършеше лицето и устата му и показваше на Кристин ръката си, поклащайки красноречиво глава: шепата му беше окървавена от храчките на болния.