Монахините се скупчиха една до друга и едва доловимо раздвижиха устни в молитва, направиха няколко крачки, спряха, ослушаха се и отново тръгнаха. Почти стигнаха до портата към гробището. От тъмнината се разнесе тънък детски глас:
— Ау, ау, засипахте ми хляба с пръст!
Кристин веднага пусна ръката на абатисата, втурна се напред и мина през портата. Избута няколко тъмни мъжки гърбове, препъна се в купчината пръст и застана до ръба на изкопания гроб. Коленичи, наведе се напред и издърпа малкото момче, а то продължаваше да хленчи, задето върху хубавия хляб, който му бяха дали, за да не мърда от гроба, паднала пръст.
Мъжете онемяха от уплаха и понечиха да побягнат. Някои пристъпваха от крак на крак. Кристин видя стъпалата им на светлината от фенера на земята. Стори й се, че един от тях е готов да й се нахвърли, но забелязали сиво-белите раса на монахините, мъжете замръзнаха по местата си в пълно безсилие.
Кристин взе детето на ръце и понеже малкият не спираше да плаче, тя го остави на земята, избърса хляба и му го подаде:
— Ето, яж. Вече няма пръст. Вървете си по домовете — обърна се тя към злосторниците. — Прибирайте се и благодарете на Господ, задето ви изпрати избавление, преди да извършите престъпление, което не може да се изкупи лесно.
Кристин им говореше като стопанка на слугите си — меко, но с увереността, че няма да й се противопоставят. Неколцина от мъжете машинално се отправиха към портата, но един изкрещя:
— Я почакайте малко! Нима не разбирате, че се касае за живота ни? Можем да изгубим всичко, което имаме, след като тези гнусни монахини си напъхаха носовете в нашите дела! Не бива да ги пускаме, защото ще разнесат какво сме правили.
Другарите му не помръднаха от местата си, а сестра Агата нададе пронизителен писък и се развика през сълзи:
— О, сладки ми Исусе, годенико мой! Благодаря ти, задето удостояваш нас, твоите рабини, с честта да загинем с името Ти на уста!
Достопочтената Рагнхил я избута грубо зад гърба си, пристъпи напред и вдигна фенера от земята. Никой не посмя да й попречи. Когато се изправи, златният кръст на гърдите й проблесна. Подпирайки се на тоягата, абатисата освети с фенера мъжете един по един, като кимаше на всеки поотделно. После даде на Кристин знак да говори вместо нея.
— Скъпи братя, вървете си спокойно. Можете да разчитате, че достопочтената майка и тези благочестиви сестри ще се смилят над вас, колкото им позволява съвестта им пред Бога и дълга да пазят ревниво честта на Неговата църква. Моля ви да ни направите път, за да помогнем на това дете и да се върнем към работата си.
Злодеите я гледаха нерешително. Един мъж изкрещя в безпределно отчаяние:
— Не е ли по-добре да пожертваме един, отколкото да загинем всички? Това момче няма ни баща, ни майка…
— Христос му е баща. По-добре да загинем всички, отколкото да нараним едно от децата Му…
Мъжът, който се бе обадил пръв, отново се одързости:
— Я внимавай какви ги плещиш или ще ти натикам глупавите думи обратно в устата с ей този нож — той го размаха във въздуха. — Прибирайте се в манастира, лягайте, молете се на свещеника ви да ви утеши и си дръжте езика зад зъбите, защото в противен случай — кълна се в Сатаната — ще ви стане ясно колко жестока грешка сте допуснали в желанието си да се месите в делата ни…
— Той ще те чуе и без да викаш с всичка сила, Арнтур. Сигурно е някъде наблизо — спокойно отбеляза Кристин.
Някои от мъжете се изплашиха и се присламчиха до абатисата, която държеше фенера.
— Щеше да бъде пагубно и за нас, и за вас, ако си бяхме останали вкъщи, докато вие си просехте място в огнената пещ на ада.
Но мъжът на име Арнтур продължи да ругае ожесточено и да беснее от гняв. Кристин знаеше, че той ненавижда монахините, защото баща му се принудил да ипотекира имота си на обителта, след като го осъдили на сурова глоба за убийство и кръвосмешение с братовчедката на съпругата си. Сега Арнтур продължаваше да сипе най-долни лъжи за сестрите, обвиняваше ги в черни грехове и изказваше несправедливи подозрения, каквито само нечестивият би могъл да всели в мислите му.
Клетите монахини наведоха ужасени глави пред безогледните му хули, а от очите им рукнаха сълзи, но не помръднаха от местата си, наобиколили старата абатиса, а тя държеше фенера насочен срещу мъжа и наблюдаваше спокойно яростния му пристъп.