Докато говореше, Ерлен бе отпуснал лявата си ръка върху дръжката на меча, а с дясната небрежно размахваше купчината писма. Държеше се самоуверено, все едно той ръководи срещата, но Симон усещаше, че не го прави съзнателно. От времето, когато в качеството си на областен управител свикваше местните тингове, Ерлен беше придобил навика да се изправя пред останалите и да говори. Обръщаше се към присъстващите с въпроса дали са съгласни с него и дали разбират какви аргументи излага, но сякаш разпитваше свидетели. Не се държеше неучтиво и все пак създаваше усещането, че неговата задача е да пита, а другите са длъжни да му отговарят. След като приключи с изложението си, Ерлен подаде писмата на шерифа като на свой подчинен, седна, а докато другите изразяваха мнение по въпроса и Симон вземаше участие в разговора им, Ерлен слушаше с вид на човек, когото това не го засяга. Когато се обърнеха към него за съвет, отговаряше лаконично, еднозначно и назидателно, като през цялото време човъркаше с нокът няколко мазни петна върху гърдите си, оправяше колана си, подръпваше ръкавиците в ръцете си и демонстрираше с какво нетърпение очаква края на срещата.
Останалите приеха предложението на Ерлен, а и Симон го сметна за доста задоволително. Той не би могъл да обърне правен спор в своя полза.
Настроението му обаче се понижи. Осъзнаваше отлично, че е непростимо незряло да се ядосва, задето Ерлен е проумял случая, а той — не. Напълно естествено е Ерлен да умее да тълкува закона и да разгадава неясни писма, защото години наред работата му се състоеше в това да дава правни съвети на хората и да разнищва спорни въпроси. Но решителната намеса на Ерлен дойде доста неочаквано за Симон. Снощи в „Йорун“, когато повдигна въпроса за предстоящата среща, баджанакът му не изрази мнение. Явно слушаше с половин ухо. Безспорно бившият областен управител притежаваше нужните юридически познания, за разлика от обикновените селяни, но докато съветваше останалите с равнодушно дружелюбие, се държеше, все едно законите в страната не го засягат лично. У Симон се породи неясното усещане, че Ерлен никога не е смятал закона за ръководно начало в своя живот.
Напълно непонятно беше как Ерлен се осмелява да застане пред всички съвършено невъзмутим. Нима не осъзнаваше, че поведението му събужда у хората спомени за миналото му и за някогашния му пост? Симон забеляза, че присъстващите мислят за грешките му и се възмущават, задето този мъж сякаш хич не го е еня за какъв го смятат другите. Но никой не го изрази на глас. А когато премръзналият, посинял от студ писар на областния управител седна с подложка за писане върху коленете, той непрекъснато се допитваше до Ерлен как да формулира споразумението. Ерлен му диктуваше буква по буква, като същевременно взе няколко стръка слама от пода, усука ги около дългите си покафенели пръсти и ги сплете на пръстен. След като приключи, писарят му подаде пергамента. Ерлен хвърли сламения пръстен в огнището, взе документа и прочете на глас, но не много високо:
— Всички мъже, които виждат това споразумение и са изслушали съдържанието му, се задължават да изпратят на Симон Андресьон от „Формо“, на Ерлен Никулаусьон от „Йорун“, на Видар Стайнсьон от „Клауфаста“, на Ингемюн и Туралде Бьорнесьон, на Бьорн Ингемюнсьон от „Лунар“, на Алф Айнаршон и на Холмгайр Мойсесьон своето и Божието пожелание за благодат. Приготвихте ли восъка? — попита той писаря, който се опитваше да стопли с дъха си вкочанените си пръсти. — Нека ви бъде известено, че през хиляда триста трийсет и осмо лето Господне в петъка преди средата на постите ние се срещнахме в „Гранхайм“ в Квамска енория… Алф, я донеси сандъка, дето стои отвън, да го използваме като маса — обърна се той към шерифа и подаде пергамента на писаря.
Симон помнеше добре как се държеше Ерлен сред големците на север: самоуверено и напористо, дума да няма, говореше весело и невъздържано, но в поведението му непрекъснато се забелязваше мекота, защото никак не му беше безразлично какво мислят те за него. Затова Ерлен отдаваше голямо значение на добрата си репутация сред влиятелните мъже и се стремеше да спечели благоразположението им.
Симон усети как го обзема неочаквано огорчение и чувството за съпричастност със селяните от долината, които Ерлен не уважаваше дотам, че да се притеснява за какъв го мислят. Заради Ерлен Симон се откъсна от редиците на пълководците и богаташите. Не възразяваше да живее като заможен селянин във „Формо“, но не можеше да забрави, че обърна гръб на хората от своето съсловие, на роднините и приятелите си от младини. След като ги моли почти на колене, за да изпроси помощта им при нещастието с Ерлен, Симон нямаше сили да ги погледне в очите. Дори не искаше да си спомня как се бе унижавал. Заради Ерлен Симон кажи–речи се отрече от краля и напусна редиците на приближените му. В името на баджанака си Симон се разголи до такава степен, че споменът за това му се струваше по-страшен и от смъртта. А Ерлен се държеше, все едно не е разбрал или не се сеща за случилото се. Нехаеше, задето е провалил живота на близък човек.